Едно „провалено“ интервю за Психомоториката

Това интервю беше поискано и дадено от Ваня Дункова онлайн с идеята да се публикува на сайт, който дава информация за детските градини в София. Отказът от публикация дойде след като стана ясно съдържанието на отговорите и с мотива, че така отговорено, става неадекватно за публикация.

–––––

– Как психомоториката се имплементира в градините и яслите – държавните основно?

– Не се „имплементира“. Докато мисленето ни по повод базисните човешки етични принципи за придружаване, възпитаване и отглеждане на деца остава на постсоциалистическо ниво, т.е директивно и дисиплиниращо, всеки метод за подкрепа на детското развитие от типа на Психомоториката, който се мисли като нещо за имплементиране, ще остане пълен провал.

Подобни опити за „имплементиране“ на ПМТ в детски градини и в социални центрове има отпреди 25 години, които днес са почти напълно изоставени или направо казано провалени, и причината за това е властовата природа на човешките отношения в България и към децата в частност, както и в мисленето за движението, тялото, играта и връзката между възрастен и дете като за лечение. Тези четири конструкта, върху които Психомоториката стъпва, се прастари етически парадигми за придружаване на деца и би следвало да са мислени като първи и единствени принципи в подхода към тях, а не като екслузивни интервенции. Така че аз не смятам, че ПМТ трябва да се имплементира, а напротив – трябва да се промени средата така, че да третираме етично децата по единствения възможен начин – чрез игра и връзка.

– Интересно ми е чисто практически и на достъпен език какво е Психомоторика, защо е важна, какво развива, чрез какви уреди и т.н?

– Чисто практически и просто – едни деца са поканени в една психмоторна зала, тип физкултурен салон, и са оставени да експериментират с телата си и материалите, за да достигнат нови нива на развитие. Един възрастен внимава и участва в играта им, подкрепя ги с думи, с действия, с интерес и ги предизвиква според ситуацията да направят крачка към най-близката си зона на развитие. Децата срещат други деца и влизат в отношения с тях. В тези отношения се пораждат радости и тревоги, които всички са призвани да решат, за да продължат играта. Не на последно място, даже на първо, има много забавление.

А ето и чисто научно и малко по-сложно обяснение: Основните теми, които ни интересуват в психомоторното наблюдение и работа с деца, са свързани с:

• физическото състояние: имат ли достатъчно сила, какво е равновесието им/постуралната им стабилност, издръжливи ли са, уморяват ли се лесно, осъзнават ли тялото си, какво е усещането им за студено/топло, променя ли се цвета на лицето им, какъв е начинът им на дишане и мускулното им напрежение, позволяват ли си релаксация и достатъчно дълги паузи или са в прекомерно движение през цялото време (ставане или сядане по време на разговор, движение на краката в седнало положение, безпокойство и др.);
• поведението в социална среда: как се позиционират в групата по време на игри, имат ли доминантно поведение или са склонни към подчинение, остават ли на заден план или имат желание да се позиционират в центъра на вниманието, неасертивно или асертивно е поведението им, вземат или избягват вземането на решения за игри или отбори, опитват ли се да запазят контрола чрез въвеждане на строги правила, доминират или се съобразяват с другите, изразяват ли или не изразяват мнение, правят ли негативни забележки или оправдания, когато мислят, че може да се провалят, реагират или не реагират на поведението на членовете на групата;
• емоционални изяви: какво е невербалното и вербалното им поведение при взаимодействието с другите по време на игра, показват или потискат емоциите си (неудовлетвореност/задоволство/разочарование), показват или потискат изражението на лицето и тялото си, показват или не показват самоувереност, каква е самооценката на двигателната им компетентност (реалистична, подценяване или надценяване на уменията в упражненията).

– Защо тишината и Психомоториката са „врагове“ и как да обучим учителите да извличат най-хубавите емоции у децата? (интервюиращата визира статия, озаглавена „Тишина вместо игра- Не(психомоторни) размисли след едно посещениe в детска градина и на една научна конференция“, публикувана на сайта на БАПМТ)?

– Тишината е приятел на диктатурите и е враг на всяко детско развитие. Изобщо не бива да говорим за психомоторика тук. Не можем да обучим учителите на нищо, а ако някъде се случи да се открие възрастен, който разбира тази морална дилема – подчиняваме или разбираме и подкрепяме, после трябва да му се даде шанс и да бъде оставен да работи необезпокоявано – да бъде креативен с децата, да се свързва и да намира начини за решаване на конфликти, да се съобразява с ограниченията на децата и да подкрепя силните им страни. Другият вариант е да бъде обучаван целенасочено поне няколко години в академичната специалност „Образователна психомоторика“, за да му се даде достатъчно дълго време да се промени и да си смени възгледа, наслагван с поколения наред и така трудно преодолим…

– А децата със СОП и Психомоториката?

– А каква е разликата между децата със СОП и децата без СОП?

– Обучавате ли държавни градини на Психомоторика?

– Досега имахме два неуспешни опита. При сблъсъка с философията на свободата, подкрепата и развитието, получихме две изгонвания с мотиви от рода на „това е прекалено“, „може да практикувате само ако спазвате тишина“, „нашата народопсихология не е подходяща за този подход“ и др. подобни. Сега някои обучени в „Образователна психомоторика“ колеги правят опит с по-бавни крачки да тестват различни детски градини и да се опитват да играят с деца по психомоторен начин, но засега не можем да се похвалим с дългосрочен успех. Една колега успя да направи добър опит в едно училище в с. Конуш, Хасковско, където 6 месеца работи с деца от етнически малцинства. Ще се окаже, че в маргиналните училища, психомоториката вирее по-добре и има повече шансове за приложение и доказване на резултати, отколкото в центъра на София, където масово се наблюдава претендиране за разбиране и подкрепа на деца и в същото време ние не можем да се впишем. Интересен научен въпрос е какви са причините за това, къде се корени мисленето, разбирането и възпитанието за децата, такова, каквото е днес, за да можем да променим нещо. От моя гледна точка е нужно освен критично изучаване на историята на педагогическата парадигма и дискурс по въпроса, така и поне едногодишна успешно продължаваща психомоторна практика, и поне едно проучване за ползите от подхода и приложението му. Всъщност ние още нямаме такива, за да продължим напред…