Люлката – три приложения в психомоторната терапия. Въпросът за разграничаването и интегрирането на подходите

Резюме

Статията има за цел да опише различни аспекти и терапевтични приложения на люлката и люлеенето, които присъстват както в универсалния човешки опит, така и в психомоторния прочит при използването на люлки. Люлката е универсален обект — двигателен и психомоторен. Тя е свързана с подвижността, координацията и равновесието (вестибуларен принцип), със стабилността на тялото (постурален принцип) като организиращи фактори на телесността, както и с играта, ритъма (тоничен принцип), сигурността, защитата и взаимоотношенията (релационност). Предлагат се оценъчна и интервенционна функция на люлката, илюстрирани с три случая от психомоторната практика. В първия случай тригодишно дете се люлее на люлка; във втория — единадесетгодишно момче с нарушена двигателна функция на краката; а в третия — майка и деветгодишната ѝ дъщеря, които изпитват затруднения в общуването. Трите случая илюстрират различни приложения на психомоторната работа — феноменологичен, рехабилитационен и системен подход. Разглеждат се сходствата и различията между тези подходи. Изследват се три различни роли на психомоторния терапевт: да съпътства субективния свят на детето, да насърчава осъзнаването на тялото чрез активно насочване и да стимулира разширяването на осъзнатостта на възрастния по отношение на детето чрез психомоторни задачи и игра.

Ключови думи: психомоторен обект, психомоторно взаимодействие, люлката като психомоторен обект, феноменологичен подход, рехабилитационен подход, семеен подход.

1. Въведение

В моята психомоторна практика имам две люлки. Първата монтирах още през 2016 г., когато започнах работа като специалист по ранно детско развитие — педагог. Харесах люлката тип „чувал“ — без определена форма, която придобива очертания едва когато в нея се постави тяло. Видях такава по време на студентска академия по психомоторика в Дармщат, Германия, през 2017 г. Така историята на използването на люлки в моята работа започна още със самото начало на психомоторната ми практика.

Едва по-късно осъзнах, че люлката присъства в живота ми отдавна и че желанието ми да окача такава не произтича единствено от разбирането ми за нея като психомоторен обект, а по особен начин е въплътено в тялото ми чрез спомените от ранното ми детство. Люлеенето е било част от живота ми още когато съм била бебе. Все още помня разказите на майка ми за това как, в опит да ме приспи, тя внесла първия люлеещ се стол в спалнята на родителите ми и как ме люляла цяла нощ, а аз настоявала да продължи, когато ръката ѝ забавяла движението си. Помня люлката и като част от живота си на момиче, а дори и като тийнейджърка, когато приятелят ми ме люлееше в опит да споделим романтични мигове. Най-ясно помня как самата аз люлеех дъщерите си. Като майка, която люлее децата си, най-често съм се питала какво поражда люлеещият се стол по отношение на усещанията, радостта и споделянето. Още в ранното детство на дъщерите ми забелязах, че когато ги люлеех и отегчено отвръщах поглед, те искаха по-бързо да слязат от люлката. Когато обаче ги гледах в очите и откликвах на движенията им и на удоволствието им със звуци или думи — „хей-хоп“, „напред-назад“, „ху-ху“ и т.н. — те искаха още и още. А когато се смеех на ентусиазма им, това се превръщаше в напълно екстатичен миг за момичетата: телата им се синхронизираха с люлката, те ми помагаха да ги люлея, очите им искряха, а звуците им отекваха из цялата детска площадка.

Интересът ми към люлката е част от собственото ми развитие като психомоторен специалист, но представлява и опит да облека в думи вестибуларно-тонично-двигателното и релационното събитие, каквото е люлеенето на люлка. Ще бъдат разгледани различните проявления на приложението на тази универсална психомоторна ситуация. Люлката е универсален психомоторен обект, използван за психомоторно взаимодействие. Това, което люлката представлява от психомоторна гледна точка, произтича не само от физическите ѝ свойства, но и от усещанията, преживяванията и значенията, които поражда у човека — телесни, емоционални, релационни и символни. Те могат да се проявят и да бъдат изследвани чрез движение, отпускане и взаимодействие. Чрез взаимодействието с люлката могат да се изследват телесната осъзнатост, равновесието, доверието, регулацията, динамиката между зависимостта и автономността, както и символичните значения, свързани с това да бъдеш държан, защитаван, успокояван или отделян.

Терапевтичната стойност на люлката зависи от начина, по който клиентът се отнася към нея, и от характера на психомоторното взаимодействие с нея. На сензомоторно равнище тя може да се използва във връзка с преживяването на люлеенето, вестибуларната стимулация, позата, мускулния тонус и телесните граници. На емоционално равнище може да бъде свързана с усещането за безопасност, комфорт, уязвимост, тревожност, доверие или регресия към по-ранни етапи от развитието. Релационното равнище се отнася до приемането на подкрепа от друг човек, споделянето на контрол, грижата или допускането на дистанция и близост. Символично люлката може да бъде преживявана като гнездо (утроба), убежище, майчини обятия, защита, преход, раждане, почивка или зависимост.

Люлката привлича универсален интерес и заради прехода от ходене, пълзене или лежане на земята към по-нееднозначната и несигурна ситуация на пребиваване във въздуха — своеобразно космическо, антигравитационно преживяване, при което вертикалността и ориентацията в пространството се организират по различен начин. Качването на люлка и увисването в нея пораждат усещания, които съществено се различават от тези при контакт със земята. Налице е известно откъсване от връзката със земята — от заземяването — и тази загуба може да се превърне в изпитание за чувството за сигурност: доколко тялото остава спокойно пред възможността от падане и загуба на контрол? Някои деца се страхуват да се качат на люлка. Увисването в люлка тип „чувал“ може да се интерпретира като сгушване в нечий скут или в утробата на друг човек — преживяване на сигурност. Но качването в люлката и люлеенето като по-широка, универсална ситуация вероятно са свързани и с рязка загуба на контрол върху кинестетичната реалност, която ходенето и бягането осигуряват. Сред кинестетичните възможности качването на люлка може да предложи неочаквани експериментални усещания на хора, които не могат да движат краката си — един такъв случай ще бъде разгледан в настоящата статия. То може да бъде предизвикателство и за хора, при които ритъмът и способността за синхронизиране с него са важна тема във взаимоотношенията с другите.

В тази статия ще представим три случая, в които люлката се използва по три различни психомоторни начина.

В първия случай използвам люлката за:

• осигуряване на телесно обгръщане и сигурност;
• работа с телесната памет и емоционалното преживяване;
• символично преобразуване чрез движение и игра.

Във втория случай използвам люлката като сензомоторен и вестибуларен стимул, за координация, за насърчаване на самостоятелното люлеене, за създаване на ритъм и за игра на криеница.

В третия случай използвам люлката за игра, участие и съвместно участие в споделено преживяване, както и за създаване на ситуация, в която участниците могат да се настройват един към друг, да водят и да следват, като възрастният се съобразява с детето и обратно.

Оценъчните и интервенционните измерения на люлката са неразделни. Чрез телесното взаимодействие, емоционалното преживяване, символичната дейност и взаимоотношенията люлката се превръща едновременно в инструмент за оценка и в средство за психомоторна промяна.

Снимка 1. Люлките, използвани в трите представени случая, са от типа, показан на изображението.

 

 

Таблица 1. Някои оценъчни и интервенционни функции на люлката в индивидуален, релационен и системен аспект

Измерение	Оценъчна функция	Интервенционна функция
Люлката като психомоторен обект	Наблюдава се как човекът се приближава към люлката, използва я, избягва я, преобразува я или ѝ придава значение. Разкриват се особеностите на телесната организация, емоционалната регулация, символичните способности и отношението към движението и телесното обгръщане.	Осигурява преживявания на телесно обгръщане, подкрепа, ритъм, вестибуларна стимулация, сигурност и символична игра. Подпомага саморегулацията, телесната осъзнатост и емоционалното изразяване.
Индивидуален аспект	Оценяват се телесната осъзнатост, регулирането на мускулния тонус, равновесието, поносимостта към движение, потребността от контрол, автономността, доверието и емоционалните реакции при държане или подкрепа.	Подпомагат се развитието на телесната схема, отпускането, увереността в собствените възможности, сензорната интеграция, емоционалната регулация и преживяването на сигурност и удоволствие от движението.
Релационен аспект	Наблюдава се как човекът търси, приема, отхвърля или договаря помощ и взаимодействие. Разкриват се модели на привързаност, доверие, зависимост, комуникация и очаквания във взаимоотношенията.	Подпомага се развитието на доверие, сътрудничество, взаимна настройка, реципрочност и споделено удоволствие. Чрез съвместно регулирани преживявания с люлката се укрепва терапевтичният съюз.
Семеен аспект (системно измерение)	Изследват се значенията и спомените, свързани с полагането на грижи, защитата, зависимостта, раздялата и семейните взаимоотношения. Разкриват се семейни разкази и емоционални представи, свързани с грижата и сигурността.	Създават се възможности за работа върху привързаността, семейните връзки, преживяванията, свързани с полагането на грижи, междупоколенческите теми и възстановяването на положителни преживявания на подкрепа и принадлежност.

 

Случай 1. Агресия и символно изразяване: психомоторна работа от феноменологична перспектива

Калоян е насочен към психомоторна терапия поради агресивно и автоагресивно поведение, наблюдавано както в детската градина, така и у дома. По време на сесията детето спонтанно избира люлката като психомоторен обект. То влиза в нея и се увива изцяло, така че изчезва от погледа на терапевта. След период на неподвижност постепенно започва да извива тялото си от едната към другата страна, като издава вокални звуци. След това последователно изпъва единия, а после другия крак извън люлката и отново ги прибира. Тези движения се редуват със стонове и периоди на отдръпване. Терапевтът откликва, като докосва видимите части на тялото на детето и ги назовава, като едновременно с това отразява неговите вокализации. Когато различни части на тялото се показват извън люлката, терапевтът коментира: „Това прилича на крак“, „Ето една ръка“, „А ето и главата“. Постепенно детето разкрива все повече от тялото си и накрая излиза от люлката с главата надолу. Терапевтът протяга и двете си ръце към него и го поздравява с думите: „Добре дошъл“. Тази форма на игра се повтаря многократно в хода на терапевтичния процес.

Агресивното и автоагресивното поведение може да бъде разбрано от различни гледни точки: невроразвитийна, поведенческа, системна, емоционална, психодинамична или релационна. В рамките на феноменологичния и релационния психомоторен подход агресията не се разглежда единствено като симптом, който трябва да бъде намален, а като смислено изразяване на преживяванията на детето. Терапевтът се стреми да разбере как детето организира телесните си преживявания, регулира емоциите си и установява отношения с другите и със заобикалящата го среда. Централният въпрос става следният: Какво се опитва да регулира, съобщи или защити детето чрез агресивното си поведение? Начинът, по който детето използва люлката, подсказва, че темите, с които то работи, са свързани със защитата, оттеглянето в по-безопасно пространство, регресията към по-ранни периоди от живота и контролираното повторно появяване. Динамиката на отдръпване и появяване може да представлява процес на самоорганизация, чрез който детето регулира интензивността на емоциите си, като същевременно запазва връзката си с терапевта.

Феноменологична интерпретация

Работата по този случай е повлияна от традицията на феноменологичната психомоторна терапия, развита от проф. Амара Екерт (1). В тази рамка движението се разбира не просто като функционално поведение, а като въплътена комуникация, чрез която децата изразяват емоции, конфликти, развитийни теми и биографични преживявания. Символичната игра се разглежда като форма на себеизразяване, а терапевтичната промяна се осъществява чрез телесни преживявания и взаимоотношения.

Саморефлексията на терапевта се смята за съществена, като особено значение се отдава на тоничния резонанс — телесната и емоционалната осъзнатост на терапевта в рамките на терапевтичната среща.

В рамките на този подход последователността, при която детето се появява и изчезва в люлката, може да се интерпретира като символично повторно разиграване на пренаталното преживяване и раждането (2˒3). Люлката се разглежда като символично пространство, наподобяващо утроба, което позволява на детето да изразява дълбоко въплътени преживявания чрез движение и игра. Ролята на терапевта не е да ръководи играта, а да съпътства телесното изразяване на детето и да подпомага неговото разгръщане чрез присъствие, емоционална и телесна настройка и готовност за взаимоотношение. От тази гледна точка излизането от люлката може да бъде разбрано като символичен процес на раждане и първи контакт със света. Поздравът на терапевта — „Добре дошъл“ — признава и подкрепя този преход, като същевременно остава в рамките на спонтанната активност на детето, вместо да му налага предварително определен разказ.

В своята работа върху връзката между психомоториката и телесната психотерапия Екерт описва психомоторната практика като основана на неразривното единство между тялото, психиката и емоционалния живот (4). Фокусът се измества от движението като функционално умение към телесното взаимодействие, релационния контакт и процесите на самоорганизиращо се развитие на детето (5). Определяща характеристика на този подход е понятието „тоничен резонанс“. Като осъзнава телесните усещания, емоционалните реакции и релационната динамика, терапевтът използва собствения си опит като източник на клинична информация (6). Подобно на трансфера и контратрансфера в психотерапията, тоничният резонанс се отнася до чувствителността на терапевта към емоционалната и телесната атмосфера, която възниква в рамките на терапевтичните взаимоотношения.

Способността на терапевта да осигурява телесно и емоционално обгръщане, заземяване и емоционална опора зависи не само от техническите му познания, но и от личната му терапевтична работа и саморефлексията. Работата върху собствените развитийни теми и детски преживявания позволява по-голяма чувствителност към символичните изрази и въплътените разкази на детето. Екерт пише, че начинът, по който терапевтът съпътства детето, възприетата професионална перспектива и собствената вътрешна работа на терапевта оказват съществено влияние върху терапевтичния потенциал на психомоторната дейност.

Исторически контекст на релационния обрат в психомоторната терапия

Теоретичните основи на този подход възникват по време на релационния обрат в европейската психомоторна терапия през 70-те и 80-те години на XX век. Както отбелязва Боскаини (7) , постепенно тялото престава да се разглежда като обект, подлежащ на коригиращи интервенции, и започва да се разбира като тяло-субект, участващо в терапевтични взаимоотношения. Набляга се в по-голяма степен на спонтанността, психомоторната експресивност, символичната игра и създаването на субективен смисъл. Тази промяна е повлияна от психоаналитичната теория, херменевтиката, феноменологията и екзистенциалните подходи, които поставят акцент върху преживяваното от индивида телесно съществуване, а не единствено върху наблюдаемото двигателно изпълнение. В резултат някои релационни психомоторни традиции започват да гледат скептично на стандартизираните тестове и диагностичните процедури, ориентирани към дефицитите. Според тях съществува риск тези методи да сведат детето до неговите функционални нарушения, като пренебрегнат релационните и субективните измерения на преживяването.

Терапевтична функция на люлката

В случая с агресивното дете психомоторната среда е организирана така, че да позволява изразяването на силни емоции чрез символични действия. Тя предоставя възможности за символично оттегляне (регресия), пространство за побиране и удържане на емоционалното преживяване, източник на сензомоторно успокоение и среда за символично преобразуване, успокоение и изграждане на доверие. Терапевтът остава на разположение, за да улавя, отразява и съхранява емоционалното преживяване на детето, като зачита личните му граници и следва неговата инициатива. От тази гледна точка многократното влизане на детето в люлката и излизането от нея може да представлява опит за преработване на преживявания, свързани с несигурност, раздяла, уязвимост или развитиен преход, посредством тялото и символичните действия.

Алтернативни интерпретации

Клиничното наблюдение на взаимодействието на детето с люлката разкрива няколко характеристики: силно привличане към затворени и ограничаващи пространства; редуване на видимост и невидимост; активно сензорно и двигателно изследване; повтарящи се двигателни модели; вокално изразяване, съпътстващо движението; и постепенен преход от криене към включване във взаимоотношенията, с редуване на отдръпване и контакт. Люлката изглежда предлага пространство, в което детето може да регулира близостта и дистанцията в съответствие със собствения си ритъм.

Това наблюдение поражда няколко важни въпроса:

• Дали агресията функционира като реакция на емоционално претоварване?
• Търси ли детето сигурност, преди да се включи във взаимоотношение?
• Предоставя ли люлката форма на саморегулация, която не е достъпна за детето в други ситуации?

Наблюдението подсказва, че са възможни няколко интерпретации, тъй като в ситуацията на игра детето не проявява явна агресия, а търси обгръщане и оттегляне в люлката. В основата на агресивното поведение може да стоят неудовлетворени потребности, свързани със сигурността, сензорната интеграция, емоционалната саморегулация и стреса от средата. Възможно е поведението да представлява и изследователска игра с тялото, както и развитийна игрова тема, свързана с присъствието и отсъствието на грижещите се възрастни. Задачата на терапевта не е да избере прибързано едно-единствено обяснение, а да остане отворен към множество значения, които могат да се проявят чрез повторно наблюдение и диалог.

2. II. Случай 2. Телесен образ и телесност: психомоторна работа с дете с придобито двигателно увреждане

Томи е насочен към психомоторна терапия от своя физиотерапевт. След три хирургични интервенции по повод медулобластом на двегодишна възраст, както и проведени лъчетерапия и химиотерапия, при него се е развила зонална невронекроза и има остатъчни дистонични двигателни симптоми. Конвенционалната физиотерапия е постигнала корекция на позата и е подпомогнала вертикализацията, въпреки че движенията продължават да бъдат ограничени от тонично съпротивление и неволеви двигателни модели.

Въпреки тези затруднения Томи и родителите му се надяват на по-нататъшно подобрение и на възможността той отново да проходи. Към момента на насочването Томи не може да ходи самостоятелно. Медицинските специалисти смятат, че функционалното подобрение е очаквано и възможно, докато самият Томи казва: „Възможно е да грешат“.

Децата, чиито тела са физически увредени, рядко попадат във фокуса на изследванията и професионалното внимание в България от гледна точка на техните социално-емоционални и психоемоционални потребности. Тези деца най-често са подложени на медицински интервенции и класическа рехабилитация, но възможността им да живеят самостоятелен и пълноценен живот е силно ограничена. Не съществуват изследвания за това как частичната или пълната загуба на двигателна функция води до пренебрегване на тези потребности в различни контексти. Двигателните нарушения, причинени от увреждане на нервната система и засягащи крайниците, лицето или цялото тяло, са свързани с формирането на представата за себе си, самооценката, самоуважението, увереността и други личностни характеристики. Психомоторната терапия може да допълни медицинската рехабилитация, като се насочи към телесното преживяване на детето, а не само към функционалното възстановяване.

Психомоторна оценка (8)

Томи се представя като жизнерадостно, социално отзивчиво и сътрудничещо си дете. Още при първата среща се усмихва лесно и с готовност се включва в предложените дейности. Въпреки значителните си двигателни ограничения той демонстрира сравнително висока степен на самостоятелност. Може без чужда помощ да се премести от инвалидната си количка върху постелката. След като седне обаче, се нуждае от опора поне с едната ръка и може да поддържа седеж без опора само за кратко време. По време на дейности, при които трябва да рита топка към конуси, се наблюдават някои движения на долните крайници. Инициирането на движенията обаче остава ограничено и непостоянно. Когато му се помага да се изправи, Томи успява за кратко да направи крачка, като пренася цялата си тежест върху десния крак. Поемането на тежестта върху левия крак се оказва значително по-трудно поради продължаващото напрежение и скованост. Постуралните реакции изглеждат отслабени. При палпация се установява като цяло нисък мускулен тонус, докато двата долни крайника остават необичайно изпънати и сковани.

Томи демонстрира висока мотивация по време на конструктивна игра. Изграждането на кули и конструкции от меки блокчета задържа вниманието му за продължителни периоди. Той проявява удоволствие, постоянство и творчески способности. Интересно е, че тези дейности изглеждат по-характерни за по-ранен етап от развитието, отколкото би могло да се очаква предвид хронологичната му възраст от единадесет години. Емоционалната му експресивност и игровите теми предполагат неравномерен развитиен профил, като някои социално-емоционални аспекти изглеждат на по-ниско от очакваното ниво.

Клинична интерпретация

Централният клиничен въпрос е доколко двигателните нарушения на Томи отразяват необратимо неврологично увреждане и доколко е запазен потенциалът му за развитие. От психомоторна гледна точка също толкова важен е въпросът за отношението на Томи към собственото му тяло. Макар да изразява желание да ходи и да функционира „нормално“, краката му сякаш все повече отсъстват от неговото непосредствено телесно преживяване. Те са се превърнали в обекти на лечение, рехабилитация и медицински грижи, вместо да бъдат възприемани като неразделна част от телесното му Аз.

Затова терапевтичната хипотеза се измества от въпроса „Как можем да накараме краката на Томи отново да функционират?“ към въпроса: „Как можем да помогнем на Томи отново да преживява краката си като част от самия себе си?“ Томи изглежда силно мотивиран и нетърпелив да участва. Същевременно около ходенето се наблюдава вътрешно противоречие. Той осъзнава значението на ходенето за бъдещите си стремежи и независимостта си, но дейностите, пряко свързани с ходенето, често пораждат напрежение и ограничават спонтанността му. За разлика от тях игровите и въображаемите дейности предизвикват ентусиазъм и активно участие. Това подсказва, че двигателната рехабилитация сама по себе си може да не е достатъчна и че емоционалните, мотивационните и символичните измерения изискват също толкова внимание. Връзката между родител и дете се очертава като важна област за изследване. Една от хипотезите е, че продължителното боледуване, множеството хирургични интервенции и зависимостта от чужда грижа са нарушили нормалния развитиен процес на отделяне и индивидуализация. Например майката на Томи продължава ежедневно да го придружава до училище. Макар това да е разбираемо предвид медицинската му история, ситуацията повдига въпроси относно автономността, зависимостта и адаптацията на семейството към увреждането. От системна гледна точка е необходимо да се разгледа дали поддържането на зависимостта не изпълнява несъзнавани защитни функции в рамките на семейната система.

Терапевтични цели

Психомоторната интервенция се основава на принципа, че Томи не трябва просто да се изправи пред краката си като пред увредени части на тялото, а постепенно да ги възприеме отново като значими аспекти на собствената си телесност.

Определени са три терапевтични цели.

Цел 1: Възстановяване на усещането за принадлежност на тялото

Първата цел е да се повиши сетивната осъзнатост на долните крайници. Дейностите включват масаж, тактилна стимулация, търкаляне на топки по тялото, изследване на различни текстури и преживявания, свързани с температура, натиск и тежест. Целта е да се активира отново сетивното възприятие и да се укрепи връзката на Томи с онези части на тялото, които са се отдалечили от него във функционално и емоционално отношение.

Цел 2: Повторно активиране на двигателните функции

След сензорната работа интервенцията постепенно преминава към волеви движения. Дейностите са насочени към движенията на пръстите на краката, движенията в глезените, изолираните движения на краката, постепенното преминаване към по-широки двигателни модели и постуралната организация. Целта не е незабавно постигане на функционален успех, а възстановяване на двигателното изследване и активност.

Цел 3: Символична игра и емоционална регулация

Третото равнище включва символична и релационна игра. Томи често участва в игри на криеница, както и в игри на полицаи и разбойници. От гледна точка на развитието тези игри са свързани с темите за постоянството на обекта, присъствието и отсъствието, раздялата, опасността и сигурността. Предвид силната зависимост на Томи от хората, които се грижат за него, тези теми изглеждат клинично значими.

Люлката като психомоторен обект

В хода на интервенционния процес люлката се превръща в централен психомоторен обект. За разлика от обикновеното седене или стоене, люлката променя изцяло постуралната организация. Опората се измества от стъпалата и земята към тъканта, която обгръща тялото. Детето трябва да организира движенията си в условия на увисване, нестабилност и променена сетивна обратна връзка. Това създава уникална психомоторна ситуация. Люлката намалява зависимостта от обичайните постурални стратегии, като същевременно повишава осъзнаването на движенията на тялото и промените в телесната тежест. При Томи люлката служи преди всичко като средство за телесна осъзнатост, а не като символично представяне на предишни житейски преживявания.

По време на една от интервенциите Томи е поставен в люлката така, че торсът му да бъде поддържан, докато краката му остават извън нея. Терапевтът го насърчава сам да предизвика движение. Въпроси като „Кой крак се движи?“, „Левият или десният крак беше?“ и „Какво усети, когато люлката започна да се движи?“ подпомагат сетивното разграничаване и телесната осъзнатост.

 

Неуспехът го кара да се откаже и да поиска помощ. Става очевидно, че Томи изпитва затруднения да различава ляво от дясно и се нуждае от помощ, за да определи кой крак е инициирал движението. По този начин люлката функционира едновременно като сензорна среда, средство за телесна осъзнатост, лаборатория за движение и контекст за мотивираща игра.

За Томи терапевтичната стойност на люлката може да се състои в по-малка степен в символичните ѝ значения и в по-голяма степен във възможността да преживява движението, опората, несигурността, принадлежността на тялото и собствената си активност по нов начин. Люлката се очертава като особено ценен обект за психомоторна рехабилитация и като средство за телесно ориентирана интервенция, насочена към осъзнаването на краката.

Същевременно случаят подчертава колко е важно да се подхожда критично към символичните интерпретации и да се обръща внимание на реалните житейски преживявания на детето, развитийните му потребности и семейния контекст.

Снимка 2. На Томи му се удава по-лесно да извади единия крак от люлката, отколкото другия.

 

III. Случай 3. Люлката като средство за семейна интервенция: психомоторна работа върху взаимоотношенията родител–дете

Теа и майка ѝ, чиито отношения се характеризират с дистанция и взаимно неразбиране, са поканени в психомоторния кабинет и поставени на две люлки една срещу друга.След период на свободно люлеене е въведена структурирана задача: чрез самостоятелно инициирани движения майката и дъщерята трябва да докоснат стъпалата си двадесет пъти. Дейността изисква от двете участнички да координират движенията си, да регулират ритъма, да предвиждат действията си и да запазват вниманието си една към друга.Макар да изглежда проста, задачата превръща люлката от индивидуално двигателно преживяване в споделено пространство за взаимоотношения и в крайна сметка помага на родителя да се настрои телесно и ритмично към детето си.

Психомоторната терапия често се съсредоточава върху развитието на детето чрез движение, игра, телесна осъзнатост и релационен опит. Средата, в която детето се развива обаче, излиза извън пределите на терапевтичния кабинет и включва семейната система, особено качеството на взаимодействията между родител и дете. Може ли психомоторната терапия да допринесе не само за развитието на детето, но и за развитието на взаимоотношенията между родителя и детето?

Макар родителите обикновено да участват като посредници, които водят децата си на терапия и подкрепят терапевтичните цели, по-малко внимание се отделя на собствената им способност за игра, емоционална регулация, телесна комуникация и релационно присъствие. Този случай изследва използването на люлката като психомоторен обект за наблюдение и подпомагане на взаимодействието между родител и дете.

Психомоторна оценка

Дейността служи едновременно като интервенция и като оценка. Терапевтът наблюдава взаимното внимание, зрителния контакт, емоционалната отзивчивост, синхронизацията, регулирането на ритъма, инициативността, сътрудничеството, удоволствието, поносимостта към фрустрация и гъвкавостта. Фокусът не е върху това дали задачата е изпълнена успешно, а върху начина, по който майката и детето подхождат към нея заедно.

Сред въпросите са:

• „Кой инициира контакта?“
• „Кой се приспособява към другия?“
• „Доминира ли единият партньор ритъма? Кой и кога?“
• „Има ли споделено удоволствие?“
• „Могат ли грешките да бъдат понесени?“
• „Има ли спонтанен смях?“
• „Налице ли е емоционална взаимност?“

По този начин люлката се превръща в средство, чрез което моделите на взаимоотношенията стават видими.

Люлката като психомоторен обект за семейна игра

Люлката е особено ценен психомоторен обект, защото естествено включва ритъм, взаимност, доверие, телесна осъзнатост, съвместна регулация и емоционална настройка. За много деца люлеенето е сред най-ранните преживявания във взаимоотношенията им с другите. Люлеенето, носенето и ритмичните движения са дълбоко свързани с преживяванията на сигурност, привързаност и регулация. Затова, когато родител и дете участват заедно в дейности с люлеене, те често възпроизвеждат и предоговарят основни модели на взаимоотношения.

Терапевтът може да попита: „Какво улеснява общия ритъм?“, „Какво го нарушава?“, „Може ли родителят да се приспособи към темпото на детето?“, „Може ли детето да повлияе върху движението на родителя?“ и „Удоволствие ли му доставя споделеното движение?“. Така интервенцията се превръща едновременно в оценка на функционирането на взаимоотношенията и във възможност за тяхното развитие.

Когато родителите участват в игра, ръководена от детето, комуникацията се подобрява, привързаността се укрепва, емоционалното разбиране нараства и гледната точка на детето става по-достъпна. Следователно тази игра не е просто развлечение, а и контекст за развитие на взаимоотношенията.

Някои родители изпитват затруднения да следват инициативата на детето, да участват в спонтанната му игра, да понасят несигурността, да се отказват от контрола и да навлизат във въображаемия му свят. Затова психомоторните интервенции могат да бъдат насочени не само към детето, но и към подкрепа на родителските умения за игра.

Изследователски въпроси

Този случай повдига важни изследователски въпроси (9). Може ли качеството на играта да бъде проследявано и взаимодействията между родител и дете да бъдат измервани?

Възможните показатели включват:

• Внимание: Къде гледа родителят по време на играта — детето, дейността или някъде другаде?
• Емоционално участие: Има ли споделен смях? Жива ли е мимиката? Изглежда ли родителят емоционално ангажиран?
• Физическо участие: Включва ли се родителят физически в дейността на детето? Приспособява ли се към неговия ритъм?
• Честота на играта: Колко често се играе? Колко време се отделя за игра, основана на движение?
• Качество на играта: Ръководи ли се играта от детето или от възрастния? Акцентът върху удоволствието ли е, или върху изпълнението? Включени ли са подвижни игри?

Тези измерения могат да послужат като основа за бъдещи психомоторни изследвания на семейното взаимодействие и лишаването от игра. Може ли качеството на играта между родител и дете да се превърне в измерим показател за устойчивостта на семейството и развитието на детето? Могат ли психомоторните интервенции систематично да укрепват тази способност?

1. Дискусия

Настоящата работа разглежда люлката като психомоторен обект през призмата на три клинични перспективи: агресия и символична игра (случай 1), телесност и увреждане (случай 2) и взаимодействие между родител и дете (случай 3). Макар във всеки от случаите да се използва един и същ психомоторен обект, терапевтичните намерения, методите на наблюдение и целите на интервенцията се различават съществено. Следователно терапевтичната стойност на люлката не се съдържа в самия обект, а зависи от теоретичната и клиничната рамка, в която той се използва.

Една и съща люлка може да се превърне в:

• средство за символично изразяване;
• инструмент за телесна осъзнатост и двигателна рехабилитация;
• пространство за релационна и семейна интервенция;
• ситуация за оценка;
• или комбинация от всички тези възможности.

Следователно значението на обекта произтича не само от взаимодействието на клиента с него, но и от професионалната перспектива на терапевта, целите на интервенцията и по-широкия развитиен контекст.

Първият случай повдига важни теоретични и клинични въпроси. Може ли агресията да бъде адресирана предимно чрез феноменологична и психотерапевтична подкрепа, без широко използване на психомоторни тестове и формална оценка? До каква степен символичната игра разкрива скритото значение на поведението на детето? Феноменологичната и херменевтичната интерпретация предполага, че агресията е свързана с дефицит на сигурност и че играта с люлката изразява връщане към телесни преживявания, свързани с оттеглянето в безопасната прегръдка на гнездото (утробата), последвано от сблъсък със света (раждането). Чрез терапевтичната подкрепа тези преживявания могат да бъдат символично преобразувани и интегрирани.

Възможни са обаче и алтернативни интерпретации. Люлката може да функционира по-просто като място за утеха, оттегляне, саморегулация или сензорна интеграция. Подобно на смученето на палеца, което може да регулира напрежението, без да носи конкретно символично значение, оттеглянето в люлката може да представлява опит за справяне със стреса, произтичащ от актуалната среда на детето. Освен това, ако агресията е свързана с продължаващи фактори на средата, като семейни конфликти, стрес в институционална среда, пренебрегване или насилие, изключително феноменологичната интерпретация може да доведе до пренебрегване на важни контекстуални фактори, определящи поведението.

Това повдига по-общ методологичен въпрос: когато наблюдаваме отношението на детето към психомоторен обект като люлката, докъде може да стигне символичната интерпретация, преди да се превърне в израз на теоретичните предположения на терапевта, вместо да отразява действителния преживелищен свят на детето?

Може би е важно да помним, че понякога люлката е символична утроба, но понякога е просто люлка.

Предизвикателството пред терапевта е да остане отворен и към двете възможности и да позволи значението да се прояви чрез диалог, наблюдение и непрекъсната клинична рефлексия. Също толкова важно е да не се пренебрегва релационната и социалната среда на детето. Тези въпроси подчертават значението на интегрирането на феноменологичното наблюдение с развитийните и системните перспективи.

Вторият случай илюстрира значението на допълването на медицинската рехабилитация с психомоторна работа, насочена към телесността. Основната терапевтична задача не е просто да се възстанови движението, а да се възстанови връзката на Томи със собственото му тяло. Чрез сензорно изследване, двигателни преживявания и символична игра психомоторната терапия се стреми да му помогне да възстанови усещането, че телесните функции, които са му станали чужди и откъснати вследствие на заболяването и продължителното лечение, принадлежат на самия него. Люлката се очертава като особено ценен психомоторен обект, тъй като създава условия за едновременно изследване на телесната осъзнатост, инициирането на движенията и емоционалното участие.

Същевременно символизациите на детето — игрите на криеница и на полицаи и разбойници — подчертават значението на фокусирането върху семейната система във връзка с отделянето и автономността, както и върху темите, произтичащи от реалния житейски опит на детето. Във всички контексти то се нуждае от утвърждаване и подкрепа за собствените си възможности. Допълнителната подкрепа за взаимоотношенията му с хората, които се грижат за него, и за взаимодействието му в образователната среда се очертава като важно допълнение към психомоторната терапия.

Този случай показва ограниченията на подходите, които разчитат изключително на символични и релационни интерпретации. Децата с тежки двигателни увреждания често се сблъскват с предизвикателства, които не могат да бъдат преодолени единствено чрез феноменологично съпътстване. Техните затруднения включват обективни телесни реалности, болка, загуба, променени двигателни модели и ограничения в автономността и участието.

Следователно възниква въпросът дали психомоторната терапия трябва първо да се насочи към съвместната емоционална регулация чрез игра, или първоначално да се съсредоточи върху възстановяването на телесната осъзнатост и усещането за принадлежност на тялото, преди да се очакват по-високи равнища на емоционална саморегулация. Отговорът може би не е „или едното, или другото“. По-скоро двата процеса изглеждат неразделни. Емоционалната регулация се осъществява чрез телесното преживяване, докато телесната осъзнатост се развива в рамките на емоционално значими взаимоотношения.

Третият случай измества фокуса от отделното дете към семейната система.

Тук люлката се превръща в релационен обект, който позволява наблюдение и подпомагане на взаимодействието между родител и дете. Фокусът се измества от вътрепсихичния смисъл и телесната функция към ритъма, взаимността, взаимното внимание, емоционалната настройка и споделената игра. Този случай подчертава, че психомоторното развитие никога не протича изолирано. Регулаторните способности на децата са вградени във взаимоотношенията им, а качеството на взаимодействието между родител и дете може да бъде също толкова важно, колкото и индивидуалната терапевтична работа. По този начин люлката се превръща не само в инструмент за разбиране на детето, но и в средство за изследване на начина, по който родителите и децата създават споделени преживявания на доверие, удоволствие и комуникация.

Исторически психомоторната терапия често е била позиционирана в противопоставяне на механистичните или коригиращите подходи. Релационният обрат в психомоторната терапия поставя акцент върху субективността, спонтанността и тялото като преживявана реалност, а не просто като функционално представяне. Тази промяна представлява важна корекция на изцяло техническите модели на интервенция. Съществува обаче опасност и в противоположната посока. Ако всички телесни затруднения се интерпретират символично, възниква риск да бъдат пренебрегнати обективни реалности като неврологични увреждания, болка, двигателни нарушения или бариери в средата. Затова настоящата статия защитава тезата, че терапевтичните и рехабилитационните подходи не бива да се разглеждат като взаимно изключващи се. Нито тялото, нито психиката, нито субективното значение, нито обективната функция, нито индивидуалното развитие, нито семейните взаимоотношения могат да бъдат разбрани изолирано.

Трите случая насочват към по-широко разбиране на психомоторната терапия като трансдисциплинарна практика. Ефективната интервенция рядко зависи единствено от терапевта и детето. Децата се развиват в семействата, училищата, групите от връстници, медицинските системи и по-широката социална среда. Следователно психомоторната интервенция е ефективна, когато е интегрирана в по-широка мрежа от взаимоотношения и форми на подкрепа. В случая с агресията разбирането на семейния и институционалния контекст е също толкова важно, колкото разбирането на символичната игра. В случая на Томи сътрудничеството с родителите, учителите, физиотерапевтите и медицинските специалисти е от съществено значение. При семейната интервенция укрепването на родителската компетентност за игра се превръща само по себе си в развитийна цел.

Следователно психомоторната терапия функционира най-ефективно не като изолирана интервенция, а като свързваща дисциплина, способна да обединява телесните, емоционалните, релационните, образователните и рехабилитационните перспективи.

VII. Заключение

Люлката се очертава не като психомоторен обект с едно-единствено универсално значение, а като универсално средство, чрез което стават достъпни различни измерения на човешкия опит. Тя може да разкрива субективни фантазии, да улеснява емоционалната регулация, да подпомага телесната осъзнатост, да стимулира движението, да укрепва взаимоотношенията и да насърчава семейното взаимодействие.

Същевременно трите случая показват, че значението, приписвано на люлката, трябва да остава основано на клиничното наблюдение, диалога и разбирането на контекста, а не на предварително формирани теоретични предположения. Феноменологичният подход внася незаменима чувствителност към преживяванията и въплътения смисъл. Най-голямата му сила обаче се проявява, когато се интегрира с развитийни, системни, образователни, рехабилитационни и биопсихосоциални перспективи. Предизвикателството не е да се избере между различните гледни точки, а да се развие способността за гъвкаво преминаване между тях.

В този смисъл люлката се превръща в нещо повече от терапевтичен обект. Тя става метафора на самата психомоторна практика: пространство, в което тялото и психиката, индивидът и семейството, субективното преживяване и обективната реалност, движението и смисълът непрекъснато се срещат и си влияят взаимно.

Бележки и библиографски източници

1. Авторката е обучавана от проф. Амара Екерт — психомоторен терапевт и преподавател в Университета за приложни науки в Дармщат, Германия, и член на психомоторната асоциация DAKP, в рамките на тригодишна програма за продължаващо обучение.
2.  Eckert, A. R. (2015). Expression of Pre- and Perinatal Experiences in Play and Movement. В: Reichenbach, C. / Richter-Mackenstein, J. (ред.), Research Approaches and Discussion of Methods. Marburg: WVPM.
3.  Eckert, A. R. (2016). „Playing into Life?“ — Prenatal and Perinatal Experiences in Children’s Play. В: Jessel, H. (ред.), Spiel(T)raum. Allowing Play Space, Giving Play Space, Having Play Space. Lemgo: AKP.
4. Eckert, A. R. (2010). Psychomotorics and Body Psychotherapy — Approaches, Connections, and Separate Paths. Motorik, 33.
5. Eckert, R. A. (2006). Body Psychotherapy and Psychomotricity. В: Fischer, K. и съавтори (ред.), Movement in Education and Health. Lemgo: DAKP.
6. Eckert, A. R. (2010). Education and Autonomy in the Knowledge Society — On the Importance of Embodied Living and Learning. В: Kuhlenkamp, S. (ред.), Language in Movement: Psychomotor Perspectives in Support, Therapy, Education. Lemgo: DAKP.
7.  Boscaini, F. (2025). Historical Epistemology of Psychomotricity: A Metadiscipline. Aula Magna Proyecto Clave McGraw Hill. В оригиналния списък е посочено и „de Lange et al.“.
8. Първоначалната оценка по психомоторна терапия (PMT) е извършена от Оливие Глас, старши преподавател в Университета за приложни науки HAN, Нидерландия, и супервизор на случая.
9. Авторката провежда текуща изследователска работа по въпросите на игровото взаимодействие между родител и дете и неговото значение за развитието.

Ваня Дункова, Български институт по психомоторика