Статия на Д-р Северин Алонсо-Бекие, психомоторен терапевт-експерт, доктор (PhD), ISRP Париж, Франция.

Оригинално заглавие THE IMPORTANCE OF EARLY DETECTION AND EARLY INTERVENTION IN THE DEVELOPMENTAL TRAJECTORY OF NEURODEVELOPMENTAL DISORDERS: A PSYCHOMOTOR APPROACH

Публикувана в CENTRAL ASIAN MEDICAL REHABILITATION BULLETIN No3 (5) 2025 г.

––––

Резюме

Настоящата статия обобщава основните аспекти на съвременното познание относно развитието и невропластичността при бебетата. Концепцията за траекториите на развитие и значението на ранната интервенция се разглеждат в контекста на необходимостта от ранно откриване на проблеми и съответните инструменти за това. На второ място се описват психомоторната терапия, нейната история и същност. Психомоторните терапевти играят важна роля при ранното откриване на атипични траектории на развитие и при провеждането на ранна интервенция, базирана на работа с тялото. Чрез използване на сензомоторни и тонични преживявания, които структурират психомоторните функции, те помагат за ограничаване на отклоненията от нормата, като намаляват проявите на нарушения и предотвратяват съпътстващи състояния (коморбидност). Предвид факта, че близо 8% от децата имат невроразвитийни нарушения, това е важен въпрос от гледна точка на превенцията и подкрепата. За постигането на тази цел от съществено значение е повишаването на осведомеността и обучението на заинтересованите страни как да разпознават тези проблеми у децата.

Ключови думи: Невроразвитие – ранно откриване – стимулация – психомоторни умения – невропластичност

Въведение

Ранното откриване с цел ранно лечение на невроразвитийните нарушения е важен съвременен въпрос. Ранната интервенция може да промени траекторията на развитие на децата. Настоящата статия има за цел да подчертае значението на ранното откриване и лечение от гледна точка на психомоториката. Психомоторната терапия е холистичен подход, който позволява точна оценка на развитието. Чрез внимателно наблюдение тя дава възможност за обективно установяване на ранни признаци на забавяне в развитието, така че да може да се приложи подходяща програма за интервенция. Статията цели да направи преглед на съвременните познания за психомоторното развитие, невроразвитието и ролята на ранната интервенция. След това, чрез представяне на психомоторната терапия и нейната история, ще се опитаме да демонстрираме значимостта на психомоторния подход при подкрепата на малки деца.

Развитие, траектория на развитие и невроразвитие

Невронауката разглежда ученето като мозъчен процес в отговор на стимул, съчетаващ възприемането, обработката и интегрирането на информация. Този процес води до придобиване на знания и до трайна, измерима и конкретна промяна в поведението (Shaffer et al., 2009). Следователно ученето е резултат от интегрирането на цялата възприета и обработена информация, което се проявява чрез структурни промени в мозъка (OECD, 2007). (Restrepo and Venet, 2022, стр. 24) [1].

Още в много ранен етап от ембриогенезата възможностите за движение се развиват благодарение на съзряването на две основни системи: кортикалната и субкортикалната, всяка от които има своя роля и собствен времеви график за съзряване. Това е от значение, тъй като още от първите движения нервните вериги се усъвършенстват и се натрупва първоначален опит в рамките на динамичен процес на взаимодействие с вътреутробната среда.

От този момент нататък може да започне развитието, но не как да е! То е свързано със законите за съзряване, които управляват тези процеси, като например проксимо-дисталния закон (1) и цефало-каудалния закон (2). Тук трябва да се отбележи значението на миелинизацията (3) и най-вече на синаптогенезата (4). Именно на това ниво средата, невронните връзки и ситуациите на учене придобиват пълното си значение през този чувствителен период, който зависи от множество фактори. Пиаже говори за сензомоторни умения, които отразяват ранните, предимно сетивни способности на бебетата. Децата се развиват чрез своя двигателен, тактилен и жестов опит.

Преди обаче тялото да може да бъде осмислено и представено, то трябва да бъде преживяно; оттук произтича и важността на преживяванията, откритията и изследването на заобикалящата среда.

Ученето е възможно и се осъществява през целия живот благодарение на процесите на преустройство и способността на мозъка за пластичност. Важно е да се отбележи, че челните и префронталните дялове съзряват последни и играят водеща роля при способностите за предвиждане, планиране и регулация.

––

1 Проксимо-дисталният закон се отнася до развитието на периферията (мускулния тонус на крайниците): мускулите на крайниците преминават под волеви контрол по-рано, колкото по-близо са разположени до оста на тялото.

2 Цефалокаудалният закон се отнася до развитието на аксиален тонус: мускулите на оста попадат под волеви контрол по-рано, колкото по-близо са до централната нервна система.

3 Липидна и пептидна обвивка, обграждаща аксона и служеща за ускоряване на скоростта на провеждане на нервните сигнали.

4 Образуване на синапси (връзки между невроните), които се обогатяват през целия живот под влияние на преживявания и учебни ситуации.

––––

Многобройни изследвания показват, че невронните мрежи не са неизменни. Средата, а следователно и методите на образование и преподаване, могат да променят … оформят структурата на мозъка. Невронните мрежи се оформят така, че да се усъвършенства и утвърди онова, което е полезно. Подборът на аферентни сигнали е от съществено значение, тъй като е необходимо да се разпознава, пренебрегва, филтрира и потиска информация. Поради това е важно да се разбере как функционират децата, които изглеждат различни, и най-вече дали това е свързано със специфики в мозъчната дейност.

Невроразвитието е динамичен процес, който протича чрез поредица от последователни, но понякога преплитащи се етапи. Траекторията на развитие както при невротипичните, така и при атипичните деца е резултат от сложни и непрекъснати взаимодействия между генетичните фактори (т.е. първоначалната програма за развитие на мозъка) и факторите на околната среда. Нарушаването на тези процеси на мозъчно развитие води до разстройство на невроразвитието (РНР) (HAS, 2018; INSERM 2019) [2].

След теорията на Пиаже за сензомоторния етап, концепцията за ясно дефинирани етапи е отстъпила място на разглеждането на развитието като траектория. Траекторията на развитие се отнася до динамиката на промяна във времето на поведението и на когнитивните, социалните, емоционалните и биологичните умения. Тя акцентира върху вътрешно- и междуличностната вариативност, както и върху влиянието на различните контексти (семеен, културен, среда). Вместо да се ограничават до фиксирани етапи, съвременните изследвания наблягат на множество, гъвкави и адаптивни траектории (Jakson, 2023) [3].

Именно през тази призма трябва да разгледаме детското развитие през 2025 г., въз основа на две наблюдения:

  1. Изследвания, базирани на невронауката, за по-добро разбиране на развитието, доведоха до идентифицирането на чувствителни прозорци, зависими от епигенетиката и микробиома.
  2. Обективният диференциален анализ на атипичните траектории позволява невродивергентните профили (разстройства от аутистичния спектър (РАС), ADHD, надареност) да се разглеждат не като отклонения, а като вариации в траекториите (Vaivre-Douret and Hamdioui, 2023) [4].

Ранно откриване: защо и как?

Ранната диагностика на невроразвитийните и поведенческите разстройства е от съществено значение, защото развитието на мозъчните функции и умения на детето започва в утробата и напредва с доста добре установена скорост при невротипичните деца, като мозъкът е особено пластичен, особено през първите 1000 дни от живота на детето.

Проучвания на Гресенс (INSERM, 2013; 2021) демонстрират значението на сензитивен период, под формата на „прозорец“, през който подходящата стимулация насърчава синаптичния растеж и невронната регулация (5). Обратно, същите тези изследвания обективно демонстрират въздействието на липсата на стимулация, водеща до „синаптично разрушение“. „Добрата стимулация“ обаче предполага и емоционална стабилност и подходяща емоционална среда. Разликите в темпото на съзряване, с по-дълги „сензитивни периоди“ за ползване на стимулацията и околната среда, биха могли да бъдат генетично определени. Можем да цитираме изследването на Коенис и др. (2018, цитирано от Рестрепо, 2022), което показва, че генетичната връзка между глобалната свързаност и интелигентността се увеличава по време на юношеството, обяснявайки до 87% от вариацията на 16-годишна възраст.

Всъщност нервната система достига пълна зрялост около 25-годишна възраст, въпреки че мозъкът остава пластичен през целия живот.

Невроналната пластичност, ученето и паметта разчитат на установяването на епигенетични събития, а невронната активност променя, по-специално, моделите на метилиране на ДНК и достъпността на хроматина. Успоредно с това (и понякога в комбинация с епигенетични предразположения), околната среда може да има и вредни ефекти върху съзряването на мозъка. По-специално, недоносените новородени са изложени на много стимули, които на практика не съществуват при фетуси на една и съща възраст, като например прекомерна и повтаряща се сензорна стимулация, болезнена стимулация, стрес, множество невроактивни лекарства и внезапна загуба на майчини и плацентарни фактори. Всеки фактор на околната среда или лекарство, което влияе на мозъка, е вероятно да промени някои или всички етапи от развитието на мозъка. Основните начини, по които тези фактори на околната среда (добри или лоши) могат да повлияят на развитието на мозъка, са чрез епигенетични събития, които контролират неща като начина, по който е организиран и опакован геномът, и следователно как се експресират гените (Gressens, 2021, стр. 907). Това наблюдение подчертава необходимостта да се разчита на инструменти, които позволяват ранно идентифициране на първите признаци на отклонения от типичната траектория. Обичайните скали са скали за развитие, които позволяват различните области на компетентност на детето в даден момент да бъдат оценени и сравнени с нормата.

За целта ще цитираме инструменти като:

 Функционално двигателно развитие на малки деца (0-48 месеца) от Вейвр-Дуре (1997)

 Ревизираната скала на Брюне-Лезин (2-30 месеца)

 скалата на Бейли IV (16 дни-42 месеца) Децата с неврологични разстройства често имат двигателни и тонични нарушения, както и сензорни особености, така че допълнителни инструменти като сензорния профил DUNN-2 или невромоторната оценка на Амиел-Тисон са подходящи допълнения.

Съвсем наскоро наблюдението на общите движения предостави интересни прозрения за бебетата. Общите движения са спонтанни, сложни и ненасочени движения, наблюдавани при кърмачета от първите седмици от живота. Те отразяват целостта на развиващата се централна нервна система. Оценката на общите движения на Прехтл е стандартизиран инструмент, който оценява качеството на тези движения, за да предскаже неврологични резултати. Надлъжни проучвания (Teschler et al., 2023; Wang et al., 2023) показват, че траекториите на общите движения, наблюдавани от неонаталния период до коригираната възраст от три месеца, са силно свързани с неврологично-развитийните резултати на 12 месеца (6), (7).

По този начин вече разполагаме с инструменти за оценка и идентифициране на ранни признаци на отклонения в траекторията на развитието, съчетани с прецизно разбиране на съзряването и синаптичното моделиране, осигурени от околната среда и стимулацията. Тези елементи ни предоставят аргументите за прилагане на интервенционна програма.

Ранни интервенции

Както току-що показахме, първите години от живота са период на максимална мозъчна пластичност, през който невронните мрежи се изграждат и стабилизират в отговор на стимули от околната среда (Nelson et al., 2023). (8) Моделите на траекторията на развитието показват, че първоначалните разлики, ако не се компенсират, са склонни да се разширяват с течение на времето (кумулативен ефект). Следователно ранната интервенция може да промени траекторията на развитие, като ограничи въздействието на рисковите фактори (несигурни жизнени условия, токсичен стрес, екранно време, образователни дефицити) и засили защитните ресурси. Тези констатации се подкрепят от скорошни проучвания върху мозъчната пластичност и способността на децата да компенсират закъснения в развитието при подходяща стимулация (Tallet, 2018; Zatorre et al., 2020; Blanke & Serino, 2022) [9], [10], [11].

При деца с разстройство на координацията на развитието (диспраксия) се наблюдава свръхактивиране на определени зони в мозъка по време на изпълнение на двигателни или когнитивни задачи; това се тълкува като признак на компенсаторна пластичност, целяща поддържане на нива на изпълнение, близки до тези при деца с типично развитие.

5 „Разсъждение за метода“, 1637 г.

6 А. Дамазио. „Грешката на Декарт“ (1995); „Чувството за това, което се случва“ (1999); „Спиноза беше прав“ (2003). 7 Ego cogito и собственото тяло: „Всяко съзнание е съзнание за нещо.“

8 Тялото е проводник на битието в света.

––––

Тук ключова роля играе психомоторната рехабилитация. Тя мобилизира мозъчната пластичност чрез създаване на целенасочени ситуации и възможности за учене, които ангажират нарушените двигателни, когнитивни и психосоциални функции с цел намаляване, компенсиране или отстраняване на дефицитите. Избраният вид интервенция се адаптира спрямо резултатите от психомоторните оценки. Във всеки отделен случай промените в поведението или намаляването на когнитивното натоварване при изпълнение на задача трябва да бъдат обективно измерени чрез тестове, проведени преди и след интервенцията.

Психомоторното учене се основава на повторението, което е от съществено значение за стимулиране на мозъчната пластичност. Хеб (Hebb, 1999; цитиран от Tallet, 2018) излага теорията, че повторното едновременно активиране на неврони засилва техните синаптични връзки, като по този начин създава по-устойчиви невронни вериги.

Благодарение на напредъка в невронауката, данните от образната диагностика показват, че средата и ранните социални взаимодействия оказват пряко влияние върху съзряването на веригите, свързани с езика, емоционалната регулация и изпълнителните функции.

В резултат на това програмите за когнитивно и социално-емоционално обогатяване в ранна детска възраст водят до трайно подобряване на академичните, социалните и адаптивните умения (Sandbank et al., 2020; Fuller & Kaiser, 2022) [12], [13].

Освен това ранната превенция намалява разпространението на неправилно овладени невроразвитийни разстройства и, най-вече, предотвратява появата на съпътстващи заболявания (коморбидност). Следователно психомоторната рехабилитация действа като форма на „обогатяване на средата“, създавайки стимулиращи ситуации, които водят до подобрения в поведението и невропластичността. Това обогатяване стимулира образуването на нови неврони и синапси, както и увеличаването на мозъчната васкуларизация и размера на поддържащите клетки – както в кортикалните структури (тилна, теменна и слепоочна кора), така и в субкортикалните структури (хипокампус, амигдала) и в малкия мозък (Rosenzweig & Bennett, 1996; Mohammed et al., 2002). Тези адаптивни промени подобряват сензомоторните, когнитивните и психосоциалните функции в различни клинични контексти.

Играта е ключов елемент на психомоторната рехабилитация, като активно стимулира когнитивните, сензомоторните и психосоциалните функции чрез творчество, откривателство и решаване на проблеми. Тази дейност използва естествения стремеж на индивида към изследване и активно учене, особено когато заниманията са насочвани. Поради това ролята на психомоторния терапевт е от съществено значение при структурирането на тези сесии така, че да се насърчава подходящо поведение и да се подпомага невропластичността (Palma et al., 2014).

Психомоторна терапия: за какво става въпрос?

Терминът „психомоторна терапия“ се появява през XX век, но корените му са много по-стари. Още през 427 г. пр.н.е. Платон говори за дуализма между душата и тялото. Аристотел (310 г. пр.н.е.) вече посочва единството в психосоматиката. Според аристотеловия хиломорфизъм „душата придава форма (*morphé*) на тялото (*hylé*, материя), като първата се превръща във жизненото начало на второто, което се разглежда в тясно единство с психиката“. Що се отнася до Хипократ (420 г. пр.н.е.), той твърди, че „човек трябва да постигне хармония между ума и тялото“.

Така с течение на времето много автори разглеждат тялото и психиката по различни начини, което води до появата на една непрекъснато развиваща се концепция: психомоториката.

През XVII век Декарт приема, че мисълта стои над тялото и има водеща роля, което той изразява с думите: „Мисля, следователно съществувам“. В тази дуалистична перспектива, защитавана от Декарт, умът и тялото функционират независимо един от друг. Едва от края на XIX век нататък различните школи започват да се фокусират върху въпроса за тялото. Появяват се множество размисли относно тялото и ума, както и за тесните връзки помежду им. Тялото е натоварено със смисъл; то въплъщава психиката. В крайна сметка феноменолозите демонстрират „грешката на Декарт“, като трудът на Мерло-Понти (1945 г.) е един от примерите за това [14]. Всъщност, в противовес на дуалистичното мислене на Декарт, за тези автори (Хусерл, 1913 г.; Мерло-Понти, 1945 г.; Щраус, 2000 г.; Дамазио, 1995 г.) тялото и мозъкът си взаимодействат силно със заобикалящата среда чрез движението и петте сетива; това ни позволява да интерпретираме сигналите, постъпващи в първичната сетивна кора, и по този начин да формулираме стратегии за разсъждение и вземане на решения. Така, според феноменологичния подход, съществуването предхожда мисълта.

През 1947 г. професор Хулиан Де Ажуриагера – психиатър в болницата „Сент Ан“ (Париж), където се заражда психомоториката – създава три изследователски центъра: център по психология с ръководител Зазо; център по езикови проблеми с ръководител Борел-Мезони; …и център за двигателни умения, ръководен от Субиран (Soubiran), която създава метода за невропсихомоторна оценка [15]. Целта на този център е била откриването и коригирането на нарушения в говора, четенето, писането и смятането.

Започват да се обсъждат фундаментални концепции: измеренията на пространството и времето, ритъмът и мускулният тонус. Това е психомоторна рехабилитация. Субиран (1975) разработва техниката за психосоматична релаксация, която носи нейното име [16]. Това е нов подход към тялото, включващ концепцията за релаксация.

От 1960 г. нататък психомоториката започва да се преподава – първоначално под формата на кратки курсове, а по-късно и като цялостен курс в болницата „Питие-Салпетриер“ (Pitié-Salpêtrière). През 1967 г. г-жа Субиран основава Висшия институт за психомоторна рехабилитация (Institut Supérieur de Rééducation Psychomotrice).

В ежедневието човешките дейности се основават на различни сфери на функциониране. Сред тях има четири, които съставляват дисциплинарната област на психомоторната терапия:

 Петте сетива и възприятието

 Движенията

 Емоциите

 Размисълът и мисленето

Тези четири сфери са взаимосвързани, взаимодействат си и си влияят взаимно. Заедно те образуват балансирана система, известна като психомоторна функция. Именно тя позволява на човека да контролира движенията си, да се ориентира във времето и пространството, да осъзнава тялото и емоциите си, да се изразява и да общува с другите. Всичко това допринася за адаптацията на всеки човек към неговата физическа и социална среда.

Във Франция сертифицираните от държавата психомоторни терапевти са специалисти в областта на психомоторните умения. Те работят в сферите на образованието и консултирането, грижите и превенцията.

Според Алонсо-Бекие и Сен-Каст (2023), бебетата действат и общуват още от момента на раждането си [17]. Те предават емоции и информация за физическото и психическото си състояние чрез тялото си. Те участват в тонично-емоционален диалог, който им позволява да взаимодействат с околните. Родителите им спонтанно се включват в тази форма на телесна комуникация. Лишенията и потребностите предизвикват колебания в мускулния тонус на новороденото, като например повишаване на тонуса или мускулни съкращения. Подходящите реакции от страна на възрастните тогава способстват за намаляване на мускулния тонус, т.е. за отпускане. Така бебето може да се успокои и да релаксира. В началото на живота тези редуващи се мускулни съкращения и отпускания са интензивни. Впоследствие те се регулират, но свързаните с емоциите реакции никога не изчезват. През целия живот напрежението се свързва с негативни емоции, а отпускането – със сигурност и удовлетворение (Wallon, 1949; De Ajuriaguerra, Anguelergues, 1962; Robert-Ouvray, 2020) [18], [19]. Тялото непрекъснато е подложено на редуващи се емоционални потоци, произтичащи от взаимодействията с другите. Интегрирането на това телесно състояние е една от основите на самосъзнанието.

Мускулният тонус допринася както за поддържането на стойката, така и за контрола на движенията. Той подхранва проприоцепцията и следователно интеграцията на тялото. Тъй като също така позволява идентифицирането и изразяването на емоции, мускулният тонус е основата както на контрола на движението, така и на преживяванията на субекта, както и на самосъзнанието.

Физическата активност играе фундаментална роля в психологическото развитие.

Мускулният тонус е фундаментален фактор, който Валон и, по-скоро, Робер-Уврей поставят в центъра на всички функции. По този начин, мозъкът на новороденото е предварително програмиран за адаптивни преживявания чрез двигателни модели на свиване, изправяне, усукване, ходене и хващане, които са вградени в двигателните проекти, при условие че няма пречки като мозъчно увреждане. От друга страна, напрежението на движението по отношение на неговото качество и количество ще бъде повлияно от емоциите и афективните нарушения. Тогава тялото става партньор на психиката. Тялото обаче е подкрепено от мускулния тонус, който е от голямо значение тук. Благодарение на вариациите в мускулния тонус емоционалното състояние се изразява чрез тялото с двойна роля: тази на комуникацията и телесните преживявания. (Alonso-Bekier, 2019, стр. 7) 20.

Развитието на нашите невронни мрежи произтича от електрическа активност, предизвикана от сензорни стимули, произхождащи както от вътрешността на тялото (интероцепция, висцерални органи, проприоцепция и др.) несъзнателно, така и отвън (вкус, обоняние, зрение, допир, слух). Цялата тази информация допринася за създаването на мозъчни мрежи и дава възможност за възприемане и осъзнаване на тялото.

Всички ранни преживявания предоставят богатство от екстероцептивна сензорна информация, но преди всичко проприоцептивна информация, която подкрепя представянето на тялото, като насърчава менталното конструиране на различните му части, тяхното положение в пространството и образа, който възприемаме за себе си. Това, което наричаме схема на тялото, се развива от вътреутробния живот нататък чрез сензорната информация, получена по време на нашите преживявания. Флуктуацията и богатството на тези сензорни преживявания променят и усъвършенстват представянето, което имаме за тялото си с течение на времето. Следователно това представяне не е неизменно и се развива през целия живот в съответствие с промените, които тялото ни претърпява, например по време на пубертета, но и с напредване на възрастта. Тази интеграция и точно представяне на тялото се превръща в ключ към овладяването на жестовете и движенията ни, баланса и сложните и адаптирани практики. Именно тази телесна основа ни позволява да действаме и да взаимодействаме с другите, да се свързваме чрез тонично-емоционален диалог.

Освен овладяването на движението, представянето на тялото подкрепя и академичните умения, особено езиковите умения и предпоставките за разбиране на математиката.

С първите движения и по-специално с ученето на ходене, интензивността и богатството на сензорните стимули и социалните взаимодействия се увеличават, което помага на децата да придобият нови умения, като например език, чрез активирането на циклите възприятие-действие.

Винсент (2022) обяснява, че връзката възприятие-действие също играе роля в усвояването на интелектуални умения (21). За да се научат да броят, децата трябва да разчитат на конкретни, практически преживявания. Именно чрез използване на пръстите си или манипулиране на предмети децата се учат да броят. Тези физически преживявания им позволяват физически да преживеят концепцията за числата и да я представят, което е необходима стъпка в концептуализацията на мозъчно ниво. Следователно изглежда необходимо децата да могат да се движат и да експериментират, откривайки света, използвайки всичките си сетива, за да се насърчи ученето чрез движение, основано на сдвояването възприятие-действие, а не на неподвижността. Това сдвояване възприятие-действие има особеността да позволява създаването на нови невронни връзки и учене през целия живот, но трябва да се стимулира чрез нови преживявания. Насърчаването на децата да слушат телесните си усещания също така насърчава наличността и енграмирането.

Сега можем да кажем, че под двойния ефект на физиологичното съзряване и обмена чрез тялото, децата стават способни да действат волево. В резултат на това физическата активност е отправна точка за различните функции, необходими за ученето, като например интеграцията на тялото в пространството и времето.

Това е точно това, което психомоторният терапевт ще насърчи. По време на сесиите тялото се използва, стимулирайки проприоцепцията, мускулния тонус и неговото приспособяване, а оттам и познанието и интеграцията на тялото. (Saint-Cast, 2021) (22). Това развитие се изразява чрез по-добър контрол на движението (фина моторика, графично движение), по-стабилен баланс и по-голяма увереност в собствените способности. Разбира се, всички тези преживявания, предлагани по време на лечението, се осъществяват в пространствено и времево измерение.

В лечението си психомоторните терапевти използват методология „отгоре надолу“ или „отдолу нагоре“, в зависимост от целите си.

Според Habib (2023) психомоторните терапевти могат да лекуват диспраксия и, в по-широк смисъл, всички нарушения, свързани с графичните умения [23]. Той представя най-често прилагания метод като подход „отдолу-нагоре“ (bottom-up), който укрепва базовите умения, необходими за всички двигателни функции – например тоничната регулация, равновесието и всички сетивни и сензомоторни аспекти. В по-ново време са разработени по-прагматични методи от типа „отгоре-надолу“ (top-down), които не целят въздействие върху двигателните основи, а действат директно върху двигателната активност чрез целенасочени задачи в рамките на ежедневните дейности.

Подходът „отгоре-надолу“ се препоръчва от HAS и INSERM при разстройство на координацията на развитието, което илюстрира ангажираността ни към препоръките за най-добри практики. За постигането на тази цел е необходимо да се развиват научните изследвания в областта на психомоторната терапия, като се използват подходящи методологични инструменти, позволяващи измерване на ефекта от интервенцията (Alonso-Bekier и Ragon, 2024) [24].

Заключение

Настоящата статия показва, че понастоящем разполагаме с добро разбиране за механизмите на развитие, мозъчната пластичност и инструментите за ранно откриване на отклонения в траекторията на развитие. Това подчертава значението на ранната интервенция, особено при деца с висок риск от невроразвитийни разстройства (например недоносени бебета). Психомоторният подход играе ключова роля в тази ранна подкрепа за децата. Препоръчват се повишаване на осведомеността сред всички лица, ангажирани с грижата за малки деца, както и системни ранни оценки с използване на подходящи и валидирани инструменти.

Конфликт на интереси

Авторът декларира липса на потенциален конфликт на интереси във връзка с изследването, авторството и/или публикуването на тази статия.

 

References

  1. Québec.1. Restrepo, G. et Venet, M. (2022). Brain, development and learning. JFD Editions, Montréal,
  2. I.N.S.E.R.M. (2019). Collective Expertise: Summary and recommendation—Developmental coordination disorder or dyspraxia. Collection collective Expertise, EDP Sciences Editions, Les Ulis, France. https://www.inserm.fr/expertise-collective/trouble-developpemental-coordination-ou-dyspraxie/
  3. Jackson, J. (2023). Early Childhood Learning Trajectories: The Evidence Base. Australian Education Research Organisation. https://edresearch.edu.au/sites/default/files/2023-05/learning-trajectories- evidence-base-report.pdf
  4. Vaivre-Douret, L., & Hamdioui, S. (2023). Developmental Trajectory of Depressive Symptoms from Early Childhood through High School in Children and Adolescents with a High Intellectual Potential. Children, 10(11), 1738. https://doi.org/10.3390/children10111738
  5. Gressens, P. (2021). The development of the nervous system: from neurogenesis to the structuring of neural networks. Bulletin of the National Academy of Medicine, (205), 8, 901-907. https://doi.org/10.1016/j.banm.2021.05.014
  6. Teschler, U., et al. (2023). General Movements trajectories and outcome at 12 months in very preterm infants. Scientific Reports, 13(1), 49037. https://doi.org/10.1038/s41598-023-49037-w
  7. Wang, J., et al. (2023). Early markers of neurodevelopmental disorders based on general movements in preterm infants. Frontiers in Pediatrics, 11, 634. https://doi.org/10.3389/fped.2023.10163464
  8. Nelson, C. A., Gabard-Durnam, L., & Fox, N. A. (2023). Annual Research Review: Early intervention viewed through the lens of developmental neuroscience. Journal of Child Psychology and Psychiatry, 64(4), 497–520. https://doi.org/10.1111/jcpp.13858
  9. Tallet, J. (2018). Contribution of research on brain plasticity to understanding the effects of psychomotor rehabilitation: evidence and reflections. A.N.A.E., 153, 001-012
  10. Zatorre, R. J., et al. (2020). Neural plasticity and learning: A review of the evidence. Nature Reviews Neuroscience, 21(3), 125-140.
  11. Blanke, O. et Serino, A. (2022). „The Body in Action: How the Brain Maps Body and Space.“ Annual Review of Neuroscience, 45, 67–89.
  12. Sandbank, M., Bottema-Beutel, K., Crowley, S., Cassidy, M., Dunham, K., Feldman, J. I. & Woynaroski, T. G. (2020). The effects of early intervention on social communication outcomes for children with autism spectrum disorder: A meta-analysis. Journal of Child Psychology and Psychiatry, 61(8), 853–869. https://doi.org/10.1111/jcpp.13169
  13. Fuller, E. A., & Kaiser, A. P. (2022). The efficacy of early interventions for children with autism spectrum disorders: A systematic review and meta-analysis. Journal of Autism and Developmental Disorders, 52(1), 130–150. https://doi.org/10.1007/s10803-021-05202-5 st
  14. Merleau-Ponty, M. (1961). Phenomenology of perception. Paris, Gallimard (
  15. Ajuriaguerra, J. de ; Angelergues, R. (1962). From psychomotor skills to the body in relationships with others, regarding the work of Henri Wallon, Psychiatric Evolution, n° 27, p. 3-25.
  16. Soubiran, G.-B. ; Coste, J.-C. (1975). Psychomotricity and psychosomatic relaxation, Doin.
  17. Alonso-Bekier, S. et Saint-Cast, A. (2023). The confined body today: Psychomotor consequences of restrictions that did not only affect the expression of emotions through facial expressions, Enfances & psy, 3(97), 57-63. https://doi.org/10.3917/ep.097.0
  18. Wallon, H. (1942). From action to thinking. Flammarion, Paris, rééd. 1970
  19. Robert-Ouvray, S. (2020). Baby’s psychomotor skills: building body-mind connections, Desclée de Bower.
  20. Alonso-Bekier, S. (2019). What about children with high intellectual potential (H.I.P.), their bodies, their psychomotor profile and possible psychomotor disorders?Évolutions psychomotrices, 108, 76-90.
  21. Vincent, L. (2022). It all starts with the body. Odile Jacob, Paris.
  22. Saint-Cast, A. (2021). Is psychomotor therapy a factor in resilience during a pandemic? Psychiatric Information, 97 (7), p. 565-568. https://doi.org/10.1684/ipe.2021.2301
  23. Habib, M. (2023). The génious of Dys. Éditions sciences humaines, Auxerre, France.
  24. Alonso-Bekier, S. et Ragon, I. (2024). Research methods in psychomotor therapy. DeBoeck, Louvain la neuve.

 

 

 

Няма коментари

Leave your comment