Агресивни импулси и как подхождаме към чувствата, които ги предизвикват

През последните години на децата им е все по-трудно да се справят с предизвикателствата в  сферата на емоционалните умения и социалното поведение. По ред причини става все по-трудно спазването на правилата и контролирането на импулсите, както и справянето с чувствата на неудовлетвореност и гняв. Като превенция в залата „Психомоторика за всички деца” се фокусираме върху формиране на силна и реалистична самооценка. Какво правим обаче конкретно в ситуациите, в които децата ни показват не само онези свои качества, които лесно предизвикват одобрение, но и агресивните си импулси, които са част от поведението на всяко дете в норма и в крайна сметка на всяко човешко същество?

Две неща: Прилагаме правилата, но уважаваме чувствата

I. Прилагаме правилото за ненасилие с разбиране, но категорично

Когато имаме случай на агресивно поведение, прилагаме първото и най-важно правило:  „Тук играем, без да се удряме, без да се хапем, щипем и обиждаме.”

Как го прилагаме?

• Разделяме физически по-малките деца, защото импулсът им е силен и те имат нужда от телесна подкрепа за отделяне.
• При по-големите използваме т.нар. Ти говорене. След като повторим горното правило (което обикновено води до стопиране на конфликта), единият възрастен казва на другия: „Знаеш ли, това си е моето тяло и никой няма право да го удря или да прави с него неща, които на мен не ми харесват.”
• Следва извиняване на участниците. Сядаме на земята, децата хващат ръцете си с помощта на възрастния, който ги подкрепя. Той гледа последователно ту едното, ту другото дете – без превес към нито едно от тях, и повтаря правилото: „Тук играем, без да се бием. Сега кажете: „Извинявай!” И двете деца трябва да се извинят, независимо кой е посегнал да удари.

Смисълът на извиняването и от двете замесени страни е в неподкрепянето на модела „жертва” или „агресор”. Ако накараме само агресорът да си извини, това може да покаже на жертвата в конкретната ситуация, че поведението й на жертва е привилегировано и провокира неизменна защита и вземане на страна от възрастния. Така детето може да затвърди това поведение. С други думи, детето, което е било ударено, може съзнателно да провокира агресивни действия, за да бъде защитавано. Така то става пълноправен участник в агресивните ситуации като пасивен агресор.

Ако детето, което е ударило, винаги трябва еднолично да си извинява, то вероятно ще се чувства виновно и засрамено.  Тези две чувства – на срам и на вина – често са най-непоносими за децата. Комбинацията им може да бъде изключително интензивна и често е разтоварвана след ново повишаване на напрежението и повторна агресия. Затова, когато детето чуе извинение и от страна на „жертвата”, нещата се балансират и децата могат да продължат да играят свободно и без обременяващи допълнителни чувства.

II. Чувствата, които предизвикват поведението, се назовават

Един от най-работещите подходи не само при деца е назоваването, говоренето за чувствата, които виждаме, че изпитва човек. Особено ако този човек е малък и не знае откъде идва и как се нарича напрежението, което предхожда дадено поведение. Децата нямат пълен развитиен капацитет да разпознават чувствата и емоциите докъм 8-годишната си възраст и затова една от най-важните задачи на родителите и на възрастните е да им ги посочваме и назоваваме. Това действа като релаксатор и освобождава напрежението. В залата по Психомоторика забелязваме ефекта от назоваването на чувствата през релаксация на мускулния тонус и успокояване в играта. Което води до предотвратяване на последваща агресия.

Например:

Ако Иван е ударил Васил, защото Васил го е издебнал и го е изместил от колата, която шофира в момента (модул, превърнал се в резултат на детското въображение в кола), ние правим няколко неща:

• Разделяме децата, сядаме на пода с хванати ръце. Казваме: „В тази зала играем, без да се бутаме, без да се бием, без да нараняваме и обиждаме. Ако искаме нещо, питаме: „Може ли?” Ако не може, играем с нещо друго или изчакваме да се освободи модулът (т.е. въвеждаме двете правила, които са неизменни и обясняват ситуацията).
• Казваме: „Иване, ти, изглежда, много се разгневи. Всички се ядосваме понякога, това е много неприятно и ни кара да правим неща, които не са приятни за другите.” (назоваваме чувството/чувствата, които подлежат, и нежеланите последствия.)
• Казваме: „Василе, ти, изглежда, нямаш търпение да играеш интересни игри. Когато бъде свободен този модул, ще можеш да го вземеш и да играеш на кола. А дотогава може да вземеш някой друг. (назоваваме желанието и импулса, който го следва, за да се научи детето да ги разпознава и постепенно, с времето, да се научи да  контролира и отлага импулса.)

Граници през правила, съчетани с разбиране и уважение, доказано работят и са приложими по всяко време и на всяко място.

Ваня Дункова