Книга: Научни изследвания в областта на психомоториката

––––

Анхел Ернандес Фернандес

1. ВЪВЕДЕНИЕ

Тази глава започва с залог за диалог между различните гледни точки, които съществуват в залите за психомоторика. Нещо , което се оказва необходимо, ако се наблюдават динамиките, възникнали при опитите да се създаде общ теоретичен корпус за тази дисциплина. Като се има предвид това, се залага на насърчаването на научните изследвания като най-добрия път за развитие и укрепване на психомоторната практика.

Изхождайки от този контекст, се предлага практическо ръководство за това как да се провеждат научни изследвания в сферата, в която работи психомотористът, след което се предлагат някои ориентири за бъдещото развитие на психомоториката.

Миналото, настоящето и бъдещето се преплитат по този начин в развитието на тази въвеждаща глава. Надяваме се тя да послужи като тласък, за да могат неспокойните умове на много психомотористи да се ангажират да участват със своя принос в бъдещето на тази млада дисциплина.

2. ДА ВИЖДАМЕ ДЪРВЕТАТА, НО И ГОРАТА

Търсенето на модели, които позволяват да разберем явленията, които наблюдаваме около нас, е било предмет на интерес и размисъл през цялата история на човечеството. В този смисъл сред темите, които предизвикват най-голям интерес, е откриването на ключовете към човешкото поведение.

Научното изследване се е доказало като ценен метод за установяване на структурата на всякакви събития, включително и на това. Въз основа на контролирано наблюдение и строг анализ то посочва модели, въз основа на които могат да се направят заключения. Това е това, което Аристотел наричаше „естествена философия“.

Тези заключения от наблюдението често са били принудени да се подчиняват на религиозни или идеологически вярвания, или на авторитарни принципи, които изследователите в никакъв случай не са могли да поставят под съмнение, без да се изправят пред сериозни последствия. Сред тези, които са претърпели тази ситуация, могат да се посочат Коперник, Галилео, Дарвин, Фройд или Айнщайн, за да дадем само няколко примера.

Въпреки тези исторически пречки, в повечето дисциплини систематичното наблюдение постепенно заема все по-важна роля като източник на знание за сметка на теоретичните спекулации. Това се дължи на технологичните постижения, които ни предоставят нови възможности за наблюдение, като позволяват традиционните знания да се преосмислят и да възприемат като свои строгите методологически критерии на науката. Така, ако преди Декарт знанието напредваше, използвайки предимно емпирично-индуктивния метод, който се състои в наблюдение на конкретни факти и, въз основа на тях, обобщаване на наблюдаваните процеси чрез формулиране на общ закон, то от Декарт нататък по-голяма роля придобива хипотетично-дедуктивният метод, който се състои в изхождане от формулирането на хипотеза, която се подлага на опровержение чрез събиране на данни за конкретни факти.

С тази промяна научното познание постепенно се отдалечава от догмите, въпреки че в обикновения език то продължава да се свързва с „неподлежащи на съмнение истини“. Напротив, науката, с повече смирение, не се стреми толкова да установи стабилни и универсални обяснения, колкото да установи, че резултатите, получени при строго контролирано наблюдение, не могат да опровергаят нашите хипотези. По този начин науката се опитва да избяга от догматизма, характерен за други форми на познание, макар че тази цел все още не е напълно постигната. В този смисъл Едгар Морен (1995, 2004) твърди, че научното познание в много случаи продължава да се характеризира с инерции, които трябва да бъдат преодолени, като например следните:

• Да бъде дизюнктивно, т.е. да наблюдава изолирани явления, без да отчита тяхната среда.
• Да има склонност към опростяване, или с други думи, да се стреми към прибързано създаване на нови категории, конструкти и закони.
• Да бъде редукционистично, като разглежда самоизграждащите се системи, като например живите същества, като машини с предварително установено и неизменно механично функциониране.
• Да изкривява заключенията, като безкритично приема хипотезите за причинно-следствената връзка, предвидени от изследователите относно явленията.Морин залага на холистична и интегрирана визия за сложните системи, която включва различните перспективи към обекта на изследване. Той твърди, че трябва да разглеждаме явленията, които изучаваме, като органична цялост, избягвайки опростяването и фрагментирането на знанието, тъй като „осакатеното знание води до осакатяваща практика“.

За Морин голямото предизвикателство на научното познание е именно способността да се интегрират класическите аналитични процеси с една глобална перспектива на фактите, както ще защитим в тази книга. В съответствие с това ще поддържаме тезата, че психомотористът, за да изпълнява ролята си на агент в подкрепа на човешкото развитие, трябва да прояви интерес към задълбоченото опознаване на откритията, произтичащи от научните изследвания в дисциплини като психологията, социологията, антропологията, биологията или невронауките, за да може да разбере как процесът се влияе от плетеница от взаимодействия между биологични, психологически и социокултурни фактори, които формират една уникална реалност. Само по този начин той ще може да подкрепи развитието на всеки конкретен човек.

В своята работа психомотористът ще трябва да интегрира всички тези знания в една цялостна, динамична, комплексна и индивидуализирана перспектива, като осъзнава, че разбирането на реалността на човешкото същество изисква задълбочено и многоизмерно проучване на неговата структура и динамиката на физическите и психологическите му процеси, като се отчита как множество генетични и контекстуални фактори ще окажат определящо влияние върху тези процеси (Von Bertalanffy, 1968; Lewin, 1988; Maturana и Varela, 1973; Bronfenbrenner, 1987).

В личната история на всеки индивид (Hernández 2024) се съчетава съвкупност от явления по начин, който от една страна е донякъде планируем и предвидим, а от друга – случаен и хаотичен (Kellert, 1994). Разпознаването на различните елементи, съставляващи тази реалност, както и на взаимозависимостта между тях, представлява сериозно предизвикателство за научните изследвания.

Но за да разберем реалността на един човек, не е достатъчно само да открием, дефинираме и измерим факторите, които я влияят – фактори, които варират от генетиката до социално-политическата обстановка или личните му убеждения и ценности. Трябва да наблюдаваме човека от цялостна, контекстуализирана и динамична перспектива, като вписваме в нея всяка част от жизнения пъзел, който по своята същност е нестабилен и променлив, предвид взаимодействието на споменатите фактори. Никога не бихме могли да обясним поведението на един човек, без да се позовем на неговата биологична програма, на неговия социокултурен контекст, на личните му преживявания и на това как всичко това се слива в динамичен поток от решения и действия, определен не само от предишните му знания и опит, собствената му концептуална рамка и емоционалните конотации, които изпитва, но и от характеристиките на конкретния контекст и натиска от страна на другите участващи фактори.

Изкушаващо е да го опростим, като формулираме модели и общи закони или изкуствено изолираме малка, управляема група от променливи, но трябва да бъдем по-амбициозни и да се опитаме да изградим широка и комплексна цялостна перспектива, като същевременно я съчетаем с строг анализ на всички участващи фактори, които сме в състояние да регистрираме и измерим. Да разберем цялото, а също и всяка една от частите на това цяло. Да видим дърветата, а също и гората.

Аристотел ни предупреди, че „цялото е повече от сбора на неговите части“. Тоест, гората е нещо повече от съвкупност от дървета. Това е така, защото една сложна система е това, което е, и придобива основните си характеристики именно защото се е формирала като цялостна единица. Например, за един млад човек първата му кола е нещо повече от сбора на частите, от които се състои; тя е по-голяма възможност да пътува до други места, когато пожелае; тя прави възможни някои лични цели, които изискват мобилността, която му предлага; тя е възможност за нови преживявания, мотивация, социален статус, придобиване на умения, стимул да поема предизвикателства, но е също и икономическо усилие, нови отговорности и някои травматични преживявания. Това е всичко това или нищо от това, в зависимост от различните обстоятелства.

Ако тази безкрайна гама от възможности за съществуване и значение се разкрива за една кола, която е механичен обект, затворена система без способност да еволюира и да се променя, възможностите нарастват експоненциално в системите, способни да еволюират и да се трансформират въз основа на опита от взаимодействието с околната среда, като например живите същества като цяло или съвременните системи за изкуствен интелект.

Обработката на данни от компютъра на съвременните автомобили им позволява да променят работата си, за да се адаптират към пътната настилка, скоростта или водача, но само в рамките на набор от предварително програмирани възможности. Въпреки това едно дърво е способно да поддържа своята хомеостаза, да се развива и да се размножава, като отчита характеристиките на терена и се адаптира към ветрове, студове и вредители по много по-гъвкав начин. Тази гъвкавост се увеличава в животинското царство и намира своя най-висш израз в човека.

Точната оценка и разбиране на всяка биологична система не могат да бъдат постигнати без задълбочено познаване на характеристиките, функциите и гъвкавостта в нейните адаптивни възможности като цялостна единица, заедно с тези на всеки един от нейните елементи. Не можем да разберем гората като екосистема, без да познаваме реалността на нейната флора и фауна. Пренебрегването на това задълбочено познание оставя празнина, която се запълва с въображението на този, който наблюдава само цялостта, което може да породи прекрасни теории с малка практическа полза. Всеки елемент, съставляващ системата, дава своя принос и едно непредвидено събитие в един от тези елементи може необратимо да промени цялата система. Например, една мълния може да предизвика драстична промяна в историята на гората.

В случая с хората е безспорно, че ние сме нещо повече от просто съвкупност от органи. Многообразието на човешкото поведение е огромно и чрез процесите на учене способността му за самоизграждане е изключителна. Нещо повече, изглежда, че няма граници за човешката креативност, като всеки ден се преодоляват нови творчески предизвикателства в науката, технологиите, социалната организация, изкуството или мисленето. Нашият потенциал да разпознаваме модели, да установяваме връзки и да генерираме творчески обяснения за всеки аспект на реалността се отразява в нашето собствено саморазбиране и в непрекъснатото изграждане на когнитивни, емоционални, ценностни и физически трансцендентни модели, с които се опитваме да обясним начина, по който действаме и чувстваме.

Тези способности да създаваме и използваме концепции, конструкти, образи и теоретични системи, за да изведем цялостно обяснение на фактите, носят в себе си постоянно напрежение с опитите да се направи подробен и проверим анализ на характеристиките на всеки един от елементите и факторите, които съставляват и влияят върху даден факт.

Много неспокойни умове са застъпили изработването на общи перспективи. С това те поемат риска, че един общ поглед може да отнеме способността им не само да разглеждат конкретни случаи, обстоятелства и специфични нужди, но и да осъзнават определящата роля на даден елемент или съвкупност от елементи и фактори в конкретна ситуация. Не може да се разбере гората, без да се познават дърветата.

Напротив, други изследователи са приели, че бавният и уверен подход предоставя точни данни, върху които постепенно да се изграждат важни уверености. Опасността от щателното и строго изследване на всеки елемент е, че то със сигурност може да ни доведе до ситуация, в която „дърветата ни пречат да видим гората“. Този афоризъм се отнася до това, че фокусирането върху някаква подробност може да представлява пречка за оценяването на ситуацията като цяло, което е резултат от т.нар. „фокусна предразсъдъчност“ (Kahneman, 2011). Ясен пример за това би бил опитът да разберем социалните революции като конфликт на интереси, без да разгледаме господстващите вярвания и ценности, социално-икономическите условия на гражданите и политиките на властта, които са били тяхната благодатна почва (Carr, 1961). Друг, по-ежедневен пример намираме в онези хора, които фокусират вниманието си върху недостатъците или грешките на своите партньори, деца или ученици, като пренебрегват или подценяват цялостното им поведение и общо отношение, където без съмнение биха могли да открият добри постъпки, щедри приноси и постижения, заслужаващи похвала. Можем да използваме като пример и обратния случай – този на сляпо влюбения човек, който не забелязва важни нежелателни аспекти у любимия си човек.

Озаглавихме това въведение „Да виждаме дърветата, но и гората“, за да подчертаем важността на съчетаването и балансирането на общите перспективи със строг анализ на конкретните аспекти, които имат значение.

Няма гори без дървета, освен в въображението, и в същото време фокусирането върху едно-единствено дърво скрива богатата сложност на екосистемата. Нещо подобно се случва и при спекулативното изграждане на теории, обясняващи някакъв аспект от реалността, и при научните изследвания. Необходими са теории, които да свързват и да придават структура на конкретните фрагменти информация, предоставяни от науката, а от друга страна, точните данни, предлагани от научните изследвания, са най-добрите „тухли“ за изграждането на солидно и трайно системно знание. Двата подхода се допълват взаимно. Безспорно е, че теоретичната спекулация създава ценна рамка за научните изследвания. Тя позволява да се насочи изследването, като поставя въпроси, които пораждат хипотезите, които учените приемат като отправна точка за своите проучвания. Нека помислим за теорията за еволюцията на видовете, теорията на общата относителност, кръговата икономика, насоките за образование за бъдещето или такава актуална тема като климатичните промени. Тези теории са породили огромно количество изследвания, които впоследствие са послужили като основа за важни социални инициативи в много области.

Теоретичната спекулация предлага цялостен поглед, който позволява да се интуират модели, взаимовръзки и динамики в сложни контексти като споменатите и да се разработват политики и стратегически планове, които системно отчитат взаимодействието на множество фактори (IPCC, 2021; Mintzberg, 1994). Въпреки това не трябва да забравяме, че всяка спекулативна теория е изложена на риска да бъде приета за неоспоримо догма и, за да се избегне това, тя трябва с смирение да се подложи на потвърждение или опровержение, произтичащо от научните изследвания.

По тази причина научните изследвания също предлагат съществена помощ за теоретичните спекулации, тъй като им предоставят аргументи, които насочват тяхното развитие (Попър, 2002). Теоретиците не могат, или поне не бива, да поемат по пътища, които влизат в явно противоречие с наличните научни познания. Историята на медицината може да ни предложи безброй примери за обяснения на болестите, които е трябвало да бъдат изоставени с напредъка на научното познание. От тези, които свързваха заболяванията с астрологията, с волята на божествата или с магии, до онези, които установяваха като терапевтични процедури магически ритуали, клиничното използване на пиявици или лоботомиите. По същия начин, що се отнася до превантивните грижи за здравето, благодарение на научните изследвания много храни, които някога са били дискредитирани, днес са се превърнали в „суперхрани“, а много модни тенденции в грижите за децата са били изоставени, тъй като се оказаха контрапродуктивни.

Въпреки това, макар научните постижения да поставят граници на спекулациите, много културни среди и отделни хора предпочитат да отвърнат поглед или да затворят очи, вместо да признаят, че основите на тяхната теория за реалността са доказано погрешни. Съпротивата срещу изоставянето на концептуалната рамка, върху която човек основава живота си и решенията си, води съзнателно или несъзнателно до разкъсване на връзката между неговите концептуални ориентири и знанията, които му предлагат новите научни постижения. Това е нещо много често срещано при човека, когато се опитва да си даде обяснение, като редува или се опитва да смесва магически перспективи и механистични опростявания с научните открития.

Теоретичната спекулация и научното изследване се нуждаят една от друга и се обогатяват взаимно, когато напредват, като се вземат предвид една друга с строгост и честност. Разделянето на глобалните теории и научното знание вреди и на двете, поради което те не бива да се разглеждат с недоверие. Когато науката не взема предвид теоретичната спекулация, тя изследва абсолютно тривиални аспекти или такива с много малка значимост, които не са свързани с реалните нужди на човечеството. Когато теоретичната спекулация пренебрегва научното знание, тя се заплита в идеологическите течения на момента в своята общност, бива манипулирана или просто се поддава на естетика, по-подходяща за сферата на поезията, или на етика, характерна за религиозната сфера.

Би било желателно да се научим да балансираме двете перспективи, особено сред професионалистите, които по един или друг начин действат като агенти в подкрепа на развитието, които не бива да губят от поглед глобалната, системна, екологична и дългосрочна перспектива, докато отчитат резултатите, събрани в строги изследвания върху някои значими фактори.

„Да виждаме дърветата, но и гората“ е повече от метафора; това е максима, която ни помага да се ориентираме в сложността на света, като избягваме да опростяваме интерпретациите си на фактите. Тя е и ръководство за вземане на решения, като разглеждаме ситуациите в перспектива, планираме проектите си и организирано конкретизираме конкретните си действия и междинни цели по прецизен начин (Klein, 1998).

Нашата хиперсвързана, сложна и бързо променяща се реалност изисква от нас нагласа, при която глобалната перспектива ни предпазва от дезориентация, а в същото време аналитичният поглед ни позволява да разкрием критичните аспекти, на които трябва да обърнем внимание. Нека помислим за опита с Covid-19 и за това как администрациите разработиха, с повече или по-малко успех, много разнообразни стратегии за ограничаване на разпространението на пандемията и едновременно с това за задоволяване на различните индивидуални нужди на гражданите. В ситуации като тази научихме, че най-добрите решения винаги са тези, които успяват да съчетаят глобалните перспективи със специфичните анализи. Двете се допълват и тяхното интегриране е от съществено значение за напредъка при всяко сложно предизвикателство.

Нито дърветата, нито гората могат да бъдат разбрани без другото. Рано или късно ще трябва да го приемем. В психомоториката, една млада дисциплина, имаме възможността да започнем с десния крак. Тази книга се опитва да изведе на преден план това, което в момента е най-слабият ѝ стълб: научната обоснованост, за да не забравяме какво ни дава тя и колко е необходима, дори за хората, които са по-склонни към теоретични спекулации (които също са необходими).