Катрин (4 г.) иска да играем на вълк и ухапан от вълка, като терапевтът ще е вълкът, а тя – ухапаната. Тази игра е повече или по- малко пренос, свързан с нещо важно от живота й. Т.е тя иска терапевта да играе „страшното“ , каквото и да е то. Тялото, позата и мимиката на детето говорят за неизказан ужас, смесица от страх и любопитство, надежда и безнадеждност, готовност и колебание. Кристин е в отбранителна позиция, в хипертонус, с ококорени очи, стиснати юмруци и на ръба на реакция „бий се или бягай“. Думите й казват „Искам да ме изядеш“, но тялото й казва „Недей, спри!“.  С други думи емоциите са интензивни.

В тази ситуация възрастният се превръща във вълк, но след като се дегизира с розова каубойска шапка, розов воал като наметало и смешни пластмасови очила. Катрин видимо се отпуска и усмихва: „вълкът е смешен“. Започва играта със страшното, което не е вече толкова страшно и полека-лека чувствата се трансформират и инегрират.

Терапевтът е поел преноса (ролята), играе съзнателно и по удържащ начин, така че да не плаши детето. Вълкът гони Катрин, но все не успява да я хване и все не успява да я изяде. Момиченцето има сили да се изправи срещу страшното и нещо повече – да му избяга и да се спаси от него, а терапевтът внимава много съзнателно с какво тя може да се справи и подкрепя ресурсите й.