Катрин Роуланд за „Гардиън“.
В икономика, която възнаграждава изповедта и самoетикетирането, болката вече не е нещо, което трябва да преживееш и преодолееш – а нещо, което трябва да брандираш, продаваш и курираш.
Неделя, 14 декември 2025 г.
Илюстрация: Guardian design
––––
През март 2023 г. д-р Габор Мате, пенсиониран семеен лекар и един от най-уважаваните експерти по травмата в света, публично постави диагноза „разстройство с дефицит на вниманието“ (ADD) на принц Хари по време на интервю на живо. След като е прочел мемоарите на херцога на Съсекс, написани с помощта на „ghostwriter“ – Spare („Резерва“), Мате заяви, че е стигнал до „няколко диагнози“, включително депресия, тревожност и посттравматично стресово разстройство. Това не били доказателства за болест сами по себе си, поясни той, а по-скоро „нормален отговор на ненормален стрес“.
Това, което Мате направи, е далеч от обичайната клинична практика: поставянето на диагноза изисква структурирана оценка и достатъчно време с пациента. А публичното ѝ обявяване повдига очевидни въпроси за личната неприкосновеност.
И все пак жестът напълно се вписва в лавината от диагностични твърдения и самoетикетиране, които заляха интернет и масовото книгоиздаване. Така се оформи пространство, в което изповедният плам и мемефицираната псевдонаука – понякога подкрепяни и от терапевти, които би трябвало да знаят по-добре – се превърнаха в нещо почти рутинно.
Днес около идеята, че всичко е травма, се е оформила цяла индустрия.
Някога разбирана като сблъсък на психиката с истинска катастрофа, травмата вече се третира като лична собственост: нещо, което индивидът трябва да притежава, разказва и курира.
Това отклонение бележи входната точка към по-широка културна промяна: комодифицирането на болката (комодификацията е процес на превръщане на стоки, услуги или идеи в продаваеми стоки, б.р.)
То е видимо в #TraumaTok – с над 650 000 публикации, в които създателите ту плачат, ту се изповядват, ту преопаковат личностни черти като симптоми – „Перфекционист ли си? Това е твоята травма!“ – и биват възнаграждавани от алгоритмите.
Същото усещане изпълва и книжарниците. Barnes & Noble предлага над 3 300 заглавия в категорията „тревожност, стрес и травматично свързани разстройства“ – от мемоари за възстановени спомени до наръчници за „изцеление“ и невро-поп анализи. (Един автор нарича травмата „епидемия извън контрол“, която се предава между роднини и приятели.)
„Когато всичко е травма, нищо не е травма.“ Араш Джаванбахт
Повечето от тези книги обещават възход – ако не и началото на нов живот. Те уверяват читателите, че не са сами в това да бъдат сломени от големи и малки предизвикателства (например: Tiny Traumas: When You Don’t Know What’s Wrong, But Nothing Feels Quite Right).
В аудио формат подкастът Gifts of Trauma разглежда теми от менопауза и математическа тревожност до неавтентично корпоративно лидерство, а Start Thriving изследва как „разстроената нервна система“ диктува избора на партньор.
А всеки уикенд най-заможните сред нас могат да избират от скъпи семинари и уъркшопи, посветени на обезвреждането на болезнени спомени и свързването с „вътрешното Аз“.
За тези, които са готови да платят 6 200 долара,
има седемдневен адриатически круиз – Sailing into Alignment, на който Мате изнася лекции за дълбокото влияние на травмата върху благополучието ни.
Травмата, която някога означаваше разтърсващо събитие, днес се открива в неизбежните търкания на всекидневието. Тя е замесена в отлагането, професионалното неудовлетворение и вялата привързаност. Тя е причината да сме „лоши във връзките“, да спим твърде много, да гледаме компулсивно Friends.
В резултат травмата е обезсмислена. Или, както ми каза психиатърът Араш Джаванбахт: „Когато всичко е травма, нищо не е.“
Кога травмата се разшири отвъд катастрофата
В есе за Harper’s британският писател Уил Селф отбелязва: „Една концепция е полезен инструмент за издълбаване на ръбове в хаоса.“ Травмата се оказа изключително полезен инструмент за цялата обяснителна работа, която днес ѝ възлагаме.
Родено от кошмарите и ретроспекциите на ветерани от войни, посттравматичното стресово разстройство (ПТСР) бе въведено като диагноза през 1980 г. в третото издание на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM). Първоначално то бе мислено като инвалидизиращ отговор на стресори извън нормалния човешки опит.
През 1994 г. психиатърът Бесел ван дер Колк публикува статия за паметта и психобиологията на ПТСР – основа на бестселъра му от 2014 г. The Body Keeps the Score („Тялото помни“). Той твърди, че травматичните спомени често не са експлицитни, а се „заселват“ в тялото – в сетивните системи, в крайниците и вътрешните органи.
Представете си човек, на когото са крещели като дете. Години по-късно, макар рационално да знае, че е в безопасност, тялото му реагира автоматично на повишен тон: мускулите се стягат, пулсът се ускорява, стомахът се свива. Ранната травма се проявява по-късно като рефлексен физиологичен отговор.
Работата му се преплита с тази на психиатърката Джудит Херман, чиято книга Trauma and Recovery (1992) обедини разпокъсани дотогава изследвания. Тя показа, че независимо дали травмата е от война, сексуално или домашно насилие, или политически терор, въздействието ѝ следва разпознаваем модел.
Тези рани се задълбочават не само от самото насилие, а и от това, което идва след него – и от
начина, по който обществото отрича, изкривява или потиска реалността на травмата.
Представете си, например, жена, която е била нападната от човек, заемащ позиция на власт. Ако тя реши да говори за случилото се, е възможно да бъде посрещната с недоверие, обвинения или дори сплашване, тъй като нейният опит изправя обществото пред самите механизми, които позволяват подобно насилие да се случва.
Работата на Херман върху хроничната междуличностна травма, като например домашното насилие – за разлика от травмата, причинена от единично събитие – спомага за полагането на част от теоретичната основа за изследванията на ван дер Колк, който изследва начините, по които травмата разстройва нервната система, изкривява паметта и разрушава социалната свързаност.
„Общият модел за почти всички страдания – психични заболявания и физически болести – всъщност е травмата.“ Габор Мате
Макар теориите на ван дер Колк днес да се приемат почти като догма – особено сред широката публика – първоначално те са били посрещнати със скептицизъм от неговите колеги (и впоследствие са обект на продължителна критика). По-късно той започва да защитава разширена диагноза – разстройство на развитието, свързано с травмата, като предполага, че ранните увреждания не представляват просто психологическа травма, а се превръщат в част от самата структура на личността. Въпреки това усилията му да включи тази диагноза в DSM не са били успешни.
Когато разговаряхме, ван дер Колк описа пренебрежението, с което е била посрещната ранната му работа. „Когато умреш, никой няма да говори за травма“, си спомня, че са му казвали. Но според него дори тази съпротива е доказателство за всепроникващото влияние на травмата. Да не се признае мащабът ѝ, каза той, „всъщност е нежелание човек да се изправи срещу собствената си вътрешна болка“.
Днес махалото се е залюляло рязко в противоположната посока. Според PsychNet – базата данни за научна литература на Американската психиатрична асоциация – терминът „травма“ се е появявал по-малко от 3 000 пъти в периода между 1980 и 1990 г., в сравнение с над 66 000 пъти между 2015 и 2025 г. Към духа на времето се добавят и понятия като викарна травма, вторична травма, трансгенерационна травма, епигенетична травма, екологична травма, травма на привързаността и, разбира се, „травма-информирани“ подходи към всичко.
Дори ван дер Колк признава парадокса, който тази свръхупотреба поражда:
травмата, казва той, е едновременно „извънредно събитие“ и „изключително разпространена, а следователно и не толкова извънредна“.
Част от този нарастващ интерес е разбираема в светлината на близкото ни минало. Обществото се изправи срещу #MeToo и тероризиращите динамики, довели до движението Black Lives Matter. Опитвахме се да осмислим контурите на самотата си, изострена по време на пика на Covid, и с ужас осъзнавахме многобройните начини, по които обществото ни подвежда всички – мъже, жени и деца; никой не е пощаден.
Въпреки това последиците се представят като едновременно трайни и всеобхватни. Теоретизира се, че травмата вече дебне като скрит патоген зад сърдечните заболявания, рака, автоимунните разстройства, злоупотребата с вещества и неконтролираната тревожност.
„Общият модел за почти всички страдания – психични заболявания и физически болести – всъщност е травмата,“ заявява Мате през 2021 г.
В своите бестселъри, посветени на теми като ADD, зависимостите и начина, по който токсичните социални ценности са превърнали самата идея за „нормалното“ в патологично състояние, Мате развива тази гледна точка. Според него разпространените страдания не са само знак за нарастващ индивидуален дистрес, а и за провала на системи, които са ни лишили от способността да се свързваме с другите и да се справяме.
Болката е част от живота – но такава е и устойчивостта
По-голямата част от американците са преживели събитие, което попада в рамките на психиатричната дефиниция за травма, казва Джаванбахт, директор на Изследователската клиника по стрес, травма и тревожност към Медицинското училище на Университета Уейн Стейт.
„Говорим за нападения, грабежи, изнасилвания, стрелби, излагане на военни действия, тежки пътнотранспортни произшествия и животозастрашаващи заболявания.“
И въпреки това тази широко разпространена експозиция не се превръща непременно в трайна инвалидизираща последица. Разпространението на посттравматичното стресово разстройство (ПТСР) през целия живот сред възрастните в Съединените щати е малко под 7%. В книгата си Afraid Джаванбахт описва работата си с бежанци, преживели изтезания, и служители на първа линия за реакция, като отбелязва, че в подобни групи честотата е значително по-висока.
„Но средно погледнато,“ казва той, „в популации, които не са изложени на изключително тежки военни условия,
дори когато се случи травма, това не означава, че човек е пречупен.“
След атентатите от 11 септември специалистите очаквали мащабни психологически последици в Ню Йорк и градът бил залят от ресурси и доставчици на психично-здравни услуги. Федералната агенция за управление при извънредни ситуации (FEMA) отпуснала над 150 милиона долара под формата на грантове за кризисно консултиране и програми, предназначени да облекчат дистреса.
Но очакваната вълна от нужда така и не се появила, казва клиничният психолог Джордж Бонано, ръководител на Лабораторията по загуба, травма и емоции към Teachers College в Колумбийския университет. „Почти никой не го искаше“, допълва той.
За Бонано този случай е показателен пример за начина, по който сме склонни значително да надценяваме посттравматичното стресово разстройство (ПТСР) за сметка на подценяването на вродената ни способност за възстановяване.
Посттравматичното стресово разстройство е това, което се случва, когато травматичният стрес не отшумява – когато той загноява, разраства се и в крайна сметка се стабилизира в по-трайно състояние на дистрес“, пише Бонано в книгата си The End of Trauma. Но самите събития са лоши предиктори за техните емоционални последствия. Както травмата, така и ПТСР са „динамични състояния с размити граници, които се разгръщат и променят във времето“.
Бонано е посветил десетилетия на изследване на другата страна на травмата – факта, че повечето хора, дори след преживяно насилие или бедствие, с времето ще се възстановят самостоятелно. Макар устойчивостта също да е трудна за прогнозиране, средно погледнато хората проявяват висока способност за самоизцеление. Ако всички бяхме носители на заровена травма, натрупана през живота или предавана между поколенията, „изобщо нямаше да сме тук“, казва Бонано. „Щяхме да сме най-безпомощният вид същества на Земята.“
По-интересният въпрос, според ван дер Колк, е какво задвижва оцеляването. За човека, който е бил подложен на насилие или ужасяващи преживявания, най-впечатляваща е способността да ги надмогне и да продължи напред.
„Точно това ме държи в тази област,“ казва той, „когато науча какво се е случило с хората. Боже мой, ти все още си тук. Не си сложил край на живота си. Опитваш се да бъдеш добър човек.“
„Ако ме последваш, ще бъдеш спасен.“
Някога обвита в срам, травмата се е изместила от „стигматизиране към романтизиране“, казва Джаванбахт. Тя се е превърнала в съвременното героично пътешествие, улеснено от разрастващ се пазар и алгоритми, които възнаграждават разказването на собственото ни страдание.
В нашата секуларна епоха разравянето на личната болка за публична консумация е заменило слизането в подземния свят и пътуванията, изпълнени с опасности и храброст. Героят вече не е Одисей или Орфей, а оцелелият, който намира смелост да разкаже историята си – и това, което някога е било трагедия, се е превърнало в продукт.
Те продават тези трагедии“, казва психотерапевтът Антониета Контрерас по повод разрастващия се набор от предложения, които експлоатират човешката болка. „Продават всичко като травма. ‘Ти си счупен и ако ме последваш, ще бъдеш спасен.’“
Обещанието винаги е едно и също: можем да бъдем изцелени, можем да триумфираме, можем да надскочим себе си.
„Склонни сме да издигаме хората, които са страдали от действията на други.“ Никълъс Хаслам
Травмата се е превърнала във форма на културна валута, която рискува да патологизира всекидневния опит и да придаде идентичност, която е „добродетелна, но безсилна“, пише психологът Никълъс Хаслам от Университета в Мелбърн. Травмата по дефиниция е нещо външно – разрив, който прорязва онова, което си представяме като иначе непрекъснат житейски път. Поради това, казва Хаслам, тя може да изпълнява психологическа функция, като придава смисъл на чувствата на дистрес, застой и объркване, които всички ние изпитваме в живота.
Освен това, казва той, травмата действа като своеобразен знак на чест: „Склонни сме да издигаме хората, които са страдали от действията на други.“
Когато попитах Бонано защо според него хората се придържат към самоналожени етикети на травма, той призна, че гледа на това цинично. „Мисля, че това е оправдание“, каза ми той. „Отнема ни личната дееспособност и също така премахва отговорността. Не съм аз. Бях травматизиран. Затова се държа по този начин.“
Контрерас вижда в тази тенденция определено ниво на чувство за привилегированост, при което индивидът, чрез публичното изповядване на собствената си история, на практика се предпазва от всякаква критика. Това носи печата на валидиране, като същевременно предлага „лесен изход от това колко труден е станал животът“.
Визията за травмата, така както е представена от Мате и други, е дълбоко привлекателна. Чрез демонстрирането на този етикет човек се освобождава от вина. Аз се държа грубо, безразсъдно или егоистично не поради някакъв характерологичен дефект, а заради подземни болки, които диктуват действията ми. Именно тази перспектива Джаванбахт описва като „вторична печалба“ от самoетикетирането с травма.
Ние сме същества, които търсят смисъл, казва той, и по подразбиране прибягваме до наративни обяснения, за да подредим живота си. Травмата предлага начин да рационализираме „нещата, които ни тревожат, и понякога ни дава оправдание за липсата на функциониране“.
“Болката е начинът, по който светът е устроен.“
Съществува парадокс, който инфлуенсърите и техните последователи рядко предвиждат: колкото по-здраво човек се вкопчва в раната, толкова по-тесен става животът му. Наистина, изследванията показват, че етикетирането на дистреса като проблем на психичното здраве води до реално увеличаване на симптомите. Самият етикет се превръща в разрушителен.
Макар по-откритото говорене за личните ни болки да е повишило осъзнатостта за психичното благополучие, то не ни е направило по-здрави. Напротив, както ми каза Контрерас, това задълбочава усещането ни за поражение. Това не означава, че болката е неоправдана, допълни тя – особено за по-младите поколения, които се справят с дигиталното изместване, екологичния упадък, разкъсаните социални връзки и разпадането на структури, които някога са давали надежда за някакъв възходящ път.
„Хората мислят, че това е травма,“ казва тя, „но не – това е болка, а болката е начинът, по който светът е устроен.“
„Травмата се е превърнала в привилегирования език, чрез който се изразява индивидуалното и колективното страдание.“ Дидие Фасен и Ришар Рехтман
Още една непредвидена последица: с насищането на културата ни с дискурса за травмата онези, които са
най-тежко пострадали, биват засенчвани от най-продуктивните в публичното пространство.
Онлайн „представленията“ на дистрес, твърди Джаванбахт, крият риска да тривиализират страданието на хора, преживели действително инвалидизираща вреда.
Той отбелязва: „Колко оцелели след изтезания, колко бежанци, колко ветерани, колко пожарникари, колко хора, израснали в крайна бедност, сте виждали в TikTok или социалните мрежи да говорят за своята травма?“
Вместо това, посочва той, чуваме гласовете на онези, които имат „времето, ресурсите и усещането, че са достатъчно важни, за да споделят своята ‘величествена’ травма с другите“. Привилегированите получават платформа и достъп до терапевтични ресурси, докато системното страдание бива изтласквано още по-дълбоко в периферията.
Коментарите на Джаванбахт съвпадат с наблюденията в социалните науки. В своята остра критика Империята на травмата антропологът Дидие Фасен и психиатърът Ришар Рехтман твърдят, че травмата е излязла извън рамките на медицинска или психологическа диагноза и се е превърнала в морална и политическа категория.
„Травмата“, пишат те, „се е превърнала в привилегирования език, чрез който индивидуалното и колективното страдание се изразява, признава и управлява.“ Като морална категория тя определя кой заслужава както ресурси, така и съчувствие. Да бъдеш разпознат като травматизиран означава да получиш билет за легитимност.
Ако „значката“ на травмата в крайна сметка се окаже по-вредна, отколкото облекчаваща, Джаванбахт предлага да престанем да я размахваме.
„Вашата свобода“ – да избирате, да преработвате преживяното, да придавате смисъл, да се съпротивлявате – „е най-важното нещо, което притежавате“, казва той. „Казвам на пациентите си: живеете само веднъж. И всяка минута, която е отминала, е отминала и няма да се върне.“
Оригиналтата статия тук
Превод: Ирина Бошнакова
Няма коментари