Принудата: Как с най-добри намерения възпитаваме деца с нарушения в поведението

 

Принудата е като камък, хвърлен в малко езеро. Вълните не закъсняват да се върнат към този, който ги е предизвикал.

Американският психолог Джералд Патерсън става известен в края на миналия век със сериозните си изследвания върху взаимоотношенията в семействата на деца, които показват нарушения в поведението. Поведенческата му перспектива се опитва да обясни как някои невинни на пръв поглед механизми на възпитание водят до затвърдени модели на нарушено поведение. Голяма част от заглавията на Патерсън могат да се видят  тук )

Патерсън говори за ролята на принудата във възпитанието и свързаната с нея ескалация на враждебните отношения родител–дете.

Какво има предвид Патерсън?

За пример ще вземем ситуация, в която Дамян си играе в детската стая, а на пода около него са разхвърляни освен играчки, остатъци от сандвича, с който той е закусил, както и чифт мръсни чорапи и други дрехи. Дамян е помолен от родител да сложи чорапите в пералнята, а дрехите – в коша, и да си оправи стаята. След първата молба той не чува и продължава да си играе с любимото камионче. Втория път родителят му повишава тон, Дамян го поглежда, промърморва нещо и продължава с играта. Третия път родителят му крещи веднага да си прибере чорапите, тонът му е заплашителен, думите – гневни, а позата и лицето му издават, че ще има последици. Дамян е стреснат, уплашен и се надига, за да изпълни родителската повеля.

Използването на неприятно за детето събитие с цел да го откажем от нещо или да го накараме да направи нещо е принуда по определението на Патерсън.

Викането работи и затова е често използвано от родителите, твърди психологът.

Враждебната забележка обаче предизвиква враждебен отговор и това променя поведението на всяка от страните, предупреждава той.

Чувствата, породени от принудата, имат сходни последствия като от електрически ток, твърди Патерсън, а в семейства, в които често се използва принуда, за да се контролира поведението, болката се натрупва и се превръща във вид изтезание. Едната страна пуска по-висок ток – целта е другата страна да се предаде. Това може да бъде ток както от страна на родителя, така и от страна на детето. Родителят, който принуждава, научава детето да постъпва по същия начин и детето започва да отреагира на гневното поведение с гневно поведение.

В ситуацията, в която родителят заплашва, детето ескалира и се гневи на свой ред, тръшка се, удря и изпада в истерия, е възможно родителят да се откаже от това, което иска, т.е. да отстъпи и така несъзнателно да подкрепи поведението на детето.

Детето получава знак, че гневните изблици работят и се научава да ги използва.

Това води до атмосфера на постоянно неразрешен конфликт без място за позитивни размени, а принудата учи членовете на семейството взаимно да се нараняват и с времето тези размени стават автоматични.

Поведението най-често се използва, за да се постигне ефект и той се постига, но така обучаваме другия да се подчинява чрез болка, а не чрез любов.

Допълнителни фактори за нарушение на поведението при децата са:

- Отсъствие на надзор върху поведението на детето, който може да е резултат от предни неуспешни опити за справяне;

- Твърдо (силово), но непоследователно дисциплиниране – родителят често заплашва, без да осъществява наказанието, или често наказва не за постъпка, а защото е ядосан или гневен;

- Родителят последователно наказва агресивните поведения вкъщи, а ги поощрява в училище с обяснения от рода на „да се научи да се защитава”;

- Родителят вярва, че трябва да дава преки инструкции за действие на детето си по отношение на неговите постъпки;

- Родителят избира индиректна стратегия на влияние и не прави нищо конкретно за спиране на неприемливото поведение. Хем показва, че този стил го ядосва, хем предприема стратегия на ненамеса. Често поведението се интерпретира като преходен период, обяснява се с темперамент, заболявания и други.

Последиците

Виковете увеличават отчуждението на детето от родителя и обратното. Като първа последица децата започват да избягват родителите си или да лъжат. Освен това те се научават да са враждебни или саркастични, когато са разстроени.

На второ място, дългосрочните последици от принудата са, че родителят става още по-суров, а детето става още по-непокорно – то често започва да излиза извън контрол. Следва академичен неуспех и отхвърляне от страна на връстници. Тези двойни неуспехи водят на свой ред до повишен риск от потиснато настроение и участие в девиантна група (с поведение, което се отклонява съществено от нормата на общността). Тази трета стъпка обикновено се случва по време на по-късното детство и ранното юношество. Предполага се, че децата, които следват тази последователност на развитие, са изложени на висок риск от хронично нарушение на поведението.

Ваня Дункова

 

Няма коментари

Оставете коментар