Практикум: Често срещани игри в залата по Психомоторика и какво означават

 

Залата по Психомоторика е мястото, където децата идват да „работят“ – те играят в своеобразен „театър на игрите”, изобретяват свои решения и обличат в смисъл и значение своите преживявания и чувства. Детето играе, за да преодолее трудностите си и да повиши самооценката си. То играе, за да се опита да си обясни много от нещата, които му се случват в живота. Някои от тях са необясними, други изглеждат плашещи, а трети привличат с особено приятния начин, по който ги карат да се чувстват. Възрастните говорят и обсъждат случващото се в живота им с други възрастни, а децата играят, за да го „изговорят” и да го наместят в психичния си свят по добър и приемлив начин, който не тревожи.

Игри на  (извърляне на играчки

Още в кошарата си детето хвърля навън играчките си. Психоаналитичното мислене насочва към идеята, че във фантазиите си (приема се, че детето има фантазмени представи от най-ранна възраст) това е самото то, което излиза/отделя се от тялото на майка си. Детето експериментира с идеята да бъде пуснато навън, да излезе, да изпробва и да експериментира с живота и със себе си. През втората си година детето започва да събира неща вътре – вътре в кутия, в кошарата си, в шкафа, т.е. то започва да вместява себе си в рамки. 

Игри на появяване и изчезване

Това са игри, които се появяват много рано в детския живот. Наричаме ги игри на „дзак”, „ку-ку”, „ту-ту” и др. и всеки родител знае колко ги харесват децата. Какво работа върши детето с тях?

Психоаналитичното обяснение е дадено от Зигмунд Фройд и надхвърля многократно своята първична простота. Фройд наблюдавал интересна игра с макара на своето внуче, когато то било на 1 г. и 6 месеца. Детето още не говорело и Фройд забелязал, че когато майка му отсъства от къщи, то започвало да си играе с една макара, завързана за конец. Както си седяло на леглото, то хвърляло макарата надолу от ръба на леглото. Макарата изчезвала, а внучето богато вокализирало с дума, която Фройд разчел като думата "Fort", което значи „заминавам”, „далече”. После детето издърпвало макарата нагоре към леглото и радостно възклицавало с думата „Dа”, което значи „ето”, „тука”. Фройд заключава, че в играта има пълен цикъл на изчезване и завръщане, което символизира изчезването и завръщането на майката. Детето се опитвало да си обясни случващото се и начина, по който се чувства, и изнамерило играта, с която да направи това. Приема се, че играенето на криеница се случва, за да гарантира на детето, че, въпреки че има временно разделяне с важен възрастен, има и постоянство и стабилност.
Играта на появяване и изчезване е и игра, свързана с постоянството на обекта (виж тук).

Игри на разрушаване и събаряне

Една от първите игри, която носи голямо удоволствие и се повтаря често в залата по Психомоторика, а и не само в нея, е играта на строене и разрушаване/събаряне. Тя е част от спонтанните манипулации на детето: то опипва, строи, гради с модулите, после всичко събаря. И започва отначало... Детето изпитва потребност от това пространство на проби и грешки както за да утвърди овладяването на обкръжението си, така и за да затвърди своята идентичност: когато строи кула от модули, то заема пространството. (Банова, В., 2003)

Детето така изгражда идентичност, то придава форма на някои свои нагони като агресивността – събаря кули, хвърля. Известният английски педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът твърди, че така се изразява личността в строеж и се постигат равновесие и баланс на противоположните сили: "След като веднъж този стадий е прекосен успешно, детето ще може да намери своето собствено решение на проблем, свързан с разрушаването, който ще приеме формата на потребност от развитието на неговите способности... Ние предлагаме на детето една творческа съзидателна възможност за изразяването на неговата личност в растеж." (Winnicott, D., 1969) Децата, които по-късно са пристрастени към това да разкъсват на парченца разни неща – салфетки, хартия, дори пари, се приема, че вероятно не са минали успешно през този процес и не са стигнали до разбиране за баланса.

Игри на агресор (вълк, акула, гепард, цар, воин…)

Те могат да бъдат индивидуални или групови: костенурките нинджа, бандата на защитниците срещу чудовището, семейство кучета срещу семейство котки... Тези игри са много разнообразни и се характеризират със своята голяма интензивност; те не възпроизвеждат реалността, а представляват начин да се изразят потребностите и дълбоките желания на детето. Детето може да скача от един образ на друг в течение на играта; от "полицая" на "преследвания", от „вълка" на "ловеца" и обратно; то изследва по този начин своя Аз, идентифицира се и изпробва различни роли и усещания. Свързаните с тях аксесоари или реплики са също важни (най-често това са атрибути на властта, на съблазняването) и имат многобройни функции (една пръчка се превръща в пистолет, сабя, рог за тръбене...). Чрез тези игри детето се научава по креативен начин да намира компромиса между това, което желанията му го карат да прави, и онова, което предлага действителността, наложено в залата по Психомоторика чрез правила и рамка: „Играем по начин, който ни харесва, но без да се бием и без да нарушаваме къщите/пространството/границите на другите.”

Да се назове играта на агресор и да се ограничи във времето, е стъпка към онова хуманизиране, през което всяко дете трябва да премине по пътя на израстването. Назоваването и лимитирането във времето са мощни инструменти. Дори при игрите на детската площадка и вкъщи може да се прилага, за да даде на детето възможност да изиграе фантазиите си и да изпробва роли, но и да разбере, че в живота/реалността има правила и граници. Мама винаги може да каже: „Играта на акули ще бъде 10 минути, през това време ще играем, без да се бием, хапем и обиждаме, а след това може да играем на нещо друго.”

Строенето на къщи

Децата обичат да строят къщи, в които да се приютят. "Детето организира структури от предмети извън своето тяло, но това винаги се прави, за да интегрира по-късно своето тяло в пространствените структури. То строи също нависоко ("най-високо възможно"), като това е едно завоюване на издигането в пространството."(Aucouturier, B., 1982.) Преградите на къщата разделят пространството на вътре и вън. Вътре е топло и сигурно, а вън е опасно и интересно и там се расте. Къщата, замъкът, магазинът, космическият кораб, леглото и т.н. са местата на сигурност, които се напускат и които отново се намират, когато възниква потребност от тях.

Детето най-напред иска да построи своята къща за самото себе си и чак по-късно то е готово да приема другите. Това разбиране има отношение към желанието на всеки родител детето му да споделя играчки/игри/вещи. Когато децата се почувстват достатъчно сигурни в собственото си пространство, чак тогава идват и колективните конструкции и споделянето. Когато има гарантиране на личното и недостъпното за другите, тогава идва желанието то да бъде споделено, за да влезем във връзка с другия и да е по-интересно и по-приятно. 

Игри на катерене и падане

Игри, включващи катерене, скачане от високо и падане, както и игри, включващи баланс и дисбаланс, където можеш да се оставиш на инерцията да те повлече, за да паднеш, изпълнен с чувство на радост и страх, са игри, в които детето може да изиграе несъзнателно своите тревожности. По време на тези игри детето не само се справя с тревогите си от физическото падане, но също така и с тези, че е било разочаровано от някого или нещо или че емоционално е било неразбрано. Повтарянето, преиграването на тези тревоги по време на игра отново и отново помага на детето да намали напрежението си. Ето защо бащата на Релационната психомоторика Бернар Окотюрие нарича тези тонико-емоционални игри – игри на дълбоко презастраховане.

Психоаналитичното тълкувание на тези игри е свързано с несъзнателните спомени на детето, свързани с това как е държано и носено като бебе. Детето повтаря тези действия, за да намери и да възобнови радостното единство, което има с другия човек, или за да избегне сблъсъка с тревожности, свързани с тези несъзнавани спомени.

Чрез ангажирането в игри на катерене и падане детето търси и намира спокойствие, че възрастният присъства, но самото то става все по-независимо.

Ваня Дункова

Няма коментари

Оставете коментар