Придвижва се на четири крака, ръмжи, оглежда се и продължава да се движи към 3-годишното дете. Писъците са оглушителни, очите – широко отворени, а ужасът – неподправен. Детето бяга в ъгъла на стаята и търси къде да се скрие. Емоцията е още по-интензивна, когато вълкът се приближава до къщата. Детето вика, покрива очите си и пак бяга. Възрастният не е сигурен дали да продължи, при положение че детето го е накарало  да играят на „вълк“. Сякаш за малкия човек играта не е точно игра и не е точно на вълк...

Два други често срещани сценария със страшни животни:

„Бягай, ще те хвана!“

Веднага щом се престорим, че го преследваме, детето се крие. Ако възрастният спре, детето може да го провокира, за да бъде отново хванато. Ако детето е хванато и задържано с ръце без възможност за бягство, то може да се бори, да замръзне и ако това продължи твърде дълго, да стане силно тревожно. Това показва, че детето живее интензивно в тази ситуация.

„Мамо, мамо, зад вратата има вълк, много ме е страх!“

Възрастните, които не са достатъчно информирани за безпокойството на детето, могат да отговорят:  „Не е вълк зад вратата, ти ми разказваш истории.“ Изразът и позата на детето обаче показват, че този отговор не води до успокояване.

Какво представляват игрите на „плашещи животни“ и защо децата изглеждат така, сякаш наистина много ги е страх, въпреки че играта е символична, т.е. „наужким“?

„Вълкът“ е метафора на оралната фантазия за поглъщане от агресора. Какво означава това?

Оралният стадий е първият от психосоциалните стадии в човешкото развитие, който Зигмунд Фройд описва като време, в което удоволствието на детето е центрирано в устата и е свързано с храненето. Удоволствие се постига чрез действия като сукане, облизване и хапане. До поникването на първите зъбки бебетата са в орално-пасивен стадии, а след това – в орално-садистичен, т.е могат да хапят и към смученето се присъединява и захапването. Приема се, че в този етап от живота бебетата също имат фантазии и те са свързани с онова, което им доставя най-голямо удоволствие – сукането, храненето от майчината гърда. Най-честата фантазия, свързана с любовта на бебето към това, което му доставя удоволствие – гърдата, респективно майката, е фантазията за поглъщане – то желяе да я изсуче цялата, да я погълне. Тогава се случва бебето да хапе, да драска, да иска да разруши. Ако срещне строго отношение и забрана, бебето усеща, че може да загуби това удоволствие и тази любов. Детето изпитва страх от тази по-голяма от неговата сила, която на свой ред може да го погълне. То фантазира, че някой по-голям и силен може на свой ред да го погълне по същия начин, по който то е искало да погълне всичко, което му носи удоволствие и което обича.

Игрите на вълк са свързани именно с фантазмите, които създават прекомерно чувство за страх и вина у детето. „Фантазмът на разрушението увеличава тревогата на детето от загубата на обекта. Резултатът е интензивно чувство за вина. Това е първата проява на появата на суперегото.“ /Klein, M., La psychanalyse des enfants, 2009./ Играта може добре да бъде разбрана само когато знаем, че вълкът символизира опасния аспект на родителската фигура.

Приказката „Трите прасенца“

Страхът, фантазмите за преследване, изяждане и поглъщане  обсебват и тероризират всички малки деца в оралната фаза на развитие. Приказки като „Червената шапчица“, „Робин Худ“ или „Трите прасенца“ са добри примери за това.

Историята за вълка и трите прасенца е много интересна. В нея трите малки прасенца не са изядени от агресора. Първите две са много уплашени, но успяват да избягат при третото, което е построило здрава и силна тухлена къща. Всъщност трите прасенца са едно. Те символизират „етапите на изграждането на Аз-а, с други думи, изграждането на психиката”. /Aucouturier, B., La méthode Aucouturier. Fantasmes d'action et pratique psychomotrice, 2005./

Трите малки прасенца триумфират. Те са весели и вече не се страхуват от вълка. Метафоричното значение на тази история е триумфът над страха от агресора. Фантазмът в историята дава възможност за по-спокойна идентификация на/с родителските образи, представени в дома от бащата и майката.

Защо детето търси игри, които го карат да се уплаши?

Във всекидневието детето не търси страх. То обаче се страхува. Страхът нарушава функциите му да се адаптира, създавайки излишък от емоции. Когато детето знае, че може да играе със своя страх, то успява да се увери, че няма да бъде унищожено от него. Затова то често казва: „Нека играем на вълк.“

Да се играе със страха създава удоволствие, което дава на детето усещането за победа – дори тя да е илюзорна и дори да води до нарцистичното удоволствие: „Аз не се страхувам.“ Когато детето играе опасни ситуации, то може да си представя какво ще се случи и да предвиди следващата ситуация. По-малко стресиращо е за всяко дете, ако се появи трудна ситуация, тя да бъде разиграна в защитена среда като Психомоторната зала, в която има сигурни опори в езика на възрастния и възможност за предвидимост.

Как можем да успокоим детето вкъщи и да го преведем през този страх?

Всички страхове на детето могат да бъдат намалени с добри обяснения. Отговорът на родителя може да бъде следният: „О, зад вратата има вълк? Какъв е този вълк? Има ли големи уши, големи очи, големи зъби и голям червен език?“ Детето вероятно ще се отпусне и ще се усмихне. Тогава възрастният продължава: „Този вълк има ли очила, панталони, чорапи?“ Така този вълк, получен от оралния фантазъм на детството, става реалистичен чрез езика и се представя във въображението чрез „очила, панталони и обувки“, което са родителски препратки. Тези препратки не се разкриват на детето, но те могат да облекчат неговите фантазии и страхове.

Ако вълкът в лицето на майката или таткото успее да хване детето, тя/той може да поиграе с него на „ухапване“ и с нежен и предразполагащ тон да се преструва, че яде ръцете и краката му. Тонът, позата, жестовете, гласът, усмивката, погледът и думите дедраматизират ситуацията. Думите „Аз те ям“, произлизащи от поглъщащия фантазъм, вълнуват детето. Използването на тези думи по игрив начин намалява интензивността на импулса на унищожителния фантом и показа на детето как се символизира хапането/преследването. Детето се идентифицира с майката/бащата, възпроизвеждайки символичното ухапване, ухапването „наужким”. Страшното вече е означено и не е толкова страшно.

В ранната детска възраст капацитетът на детето да превключва роли (да бъде агресорът, който преследва, или да усеща удоволствието да бъде преследван или „нападнат“) е доказателство за психологическото му съзряване. Идентификацията с агресора разтоварва силната тревожност на ситуацията и осигурява детето. Този вид игри трябва да се разглеждат като важен етап в еволюцията на поведението на детето, както и на помощта, която може да му окажат родителите за неговото развитие.

Ваня Дункова