Училищни правила и семейни граници предотвратяват модела на бягство

Седемгодишната Надя, която обожава да рисува, през тази година е първокласничка. Надя е чувала прекрасни неща за училището от своите родители и чака с нетърпение да прекрачи прага му. Тя знае, че ще срещне нови приятели, ще научи нови неща и ще рисува, много ще рисува в часовете по изобразително изкуство… В часа по рисуване Надя сяда до новата си приятелка Вяра. Започват да рисуват по темата, зададена от учителката – „Моето семейство”. Надя се потапя изцяло в задачата и с боичките прави най-красивата рисунка на майка си, татко си и сестричката си. Малко преди да завърши картината, тя поглежда към листа на Вяра. Надя изглежда изненадана, учудена и разочарована. Оставя молива и боичките, бута листа хартия ядосано и става от мястото си. Сяда на друг чин и отказва да рисува повече.

Надя е решила, че рисунката на Вяра е по-красива и по-сполучлива и сравнението я шокира. Момиченцето изоставя дейността, която му носи удоволствие, защото решава, че резултатите са незадоволителни. Следващия път Надя отказва да влезе в час по рисуване, а когато учителката я увещава, тя сяда пред белия лист и само небрежно драска нещо по него или предпочита да гледа какво рисуват другите деца около нея.

Какво всъщност прави Надя? Тя си налага ограничение, за да избегне повторение на неприятното усещане от сравнението, и така нейната рисунка вече не би могла да бъде сравнена с ничия друга. Постепенно интересът на Надя към рисуването може да отпадне и тя завинаги да загърби страстта си и желанието си за изява в тази област.

Същата ситуация на оттегляне може да бъде разказана и във вариант, в който дете се отказва от игра, в която губи или е

в неизгодна позиция по отношение на урок, който някой е научил по-добре в училище.

Така когато опитът е бил злощастен цели области на интереси могат да бъдат захвърлени или ученето в училище да започне „да куца”.

Механизмът на ограничаване е добре известен на психолозите и се смята за нормален етап от развитието на децата, но при често повтарящи се подобни ситуации, без да бъде оказана подкрепа на детето, то може да придобие нетърпимост към неудоволствието и натрапливо да се фиксира върху методите на бягство. Тогава отдръпването би могло да се окаже сериозна пречка за развитието на детето и на напредъка му в училище.

Този вид ученици е трудно да се поставят в някоя от обичайните категории ученици със затруднения в ученето. Те са интелигентни и съвсем добре развити, но въпреки това не могат да заемат мястото си в редовните игри или уроци. Те се държат така, сякаш са сплашени. Ако се провалят в решаването на задача или игра, те отказват да повторят опита. Остават бездейни и нежелаещи да се обвържат с някакво място или занимание, задоволявайки се с гледане на работата на другите.

Тяхното безделие освен всичко друго има антисоциален ефект,

защото скучаейки, те започват да се карат със съучениците си, които са погълнати в работата или играта, или пък започват да им пречат на работата, като ги дърпат, занимават ги със странични неща или умишлено ги дразнят, за да ги отвлекат от заниманието им.

Когато се отказва от позиция след позиция, такова дете става едностранчиво, загубва твърде много интереси и е в състояние да демонстрира само посредствени постижения.

„В теорията за обучението значението на решимостта на детското его да избягва неудоволствието не е оценено в достатъчна степен и това е допринесло за неуспеха на множество образователни експерименти“, твърди Ана Фройд, психоаналитик и дъщеря на Зигмунд Фройд.

Някои от целите пред образователната система, а именно индивидуалният подход и осигуряването на по-голяма свобода на действие и желание на детето да бъдат предоставени възможности свободно да избира дейностите и интересите си, понякога могат да се окажат подвеждащи. Идеята, че така детето ще се развие по-добре и ще расте уверено и осланящо се на силните си страни, е много хубава, но трябва да се има предвид и че децата през латентния период (виж тук) могат да придават по-голямо значение на избягването на тревожността и неудоволствието, отколкото на това да следват вътрешното си желание и то да ги води към реализацията на един или друг техен талант.

В много случаи, ако на децата им липсва външна насока, изборът им на професионален интерес или занятие се определя не от конкретните им дарби и способности, а от надеждата, че бързо ще се подсигурят срещу тревожността и неудоволствието. За изненада на педагога в такива случаи резултатът от тази свобода на избора е не разцвет на личността, а обедняване на егото, смята Ана Фройд.

Дете, което не учи нищо в училище, където се практикува свободният метод, и прекарва времето си, без да участва, а просто като гледа, получава „задръжки” при по-строг режим, защото отново е поставено в ситуация, в която трябва да се сравнява.

Получава се омагьосан кръг, от който трудно се излиза.

Родителите могат допълнително да влошат положението, ако застанат на страната на детето и се опитват да го защитават и предпазват да не се натъкне на външни опасности и неприятни ситуации. Така те биха подпомагали бягството на детето с цел избягване на страданието.

Едно от решенията при такава ситуация е да насърчаваме детето да участва в дейности, в които никой не е по-добър от тях. Ако сме родители или педагози и забележим бягство под каквато и да е форма, с търпение и постоянство да приучваме децата да приемат неудоволствието като част от живота. Понякога твърдият тон и задължителното правило не са лош вариант, чиято дългосрочна цел е предотвратяване на постоянство на модела на бягство. Така че училищните правила и семейните граници са решението.

Ваня Дункова