Как настройката между майката и детето определя емоционалния му живот *

Сара е на двадесет и пет години, когато ражда близнаци - Марк и Фред. Според нея Марк прилича повече на нея, а Фред - на баща си. Тази мисъл вероятно е в основата на една дребна, но красноречива разлика в отношението ѝ към двете момчета. Когато те са на три месеца, Сара започва да са опитва да улавя погледа на Фред, а когато той извърне лице, отново да търси очите му. Фред реагира с все по-усилени опити да избяга. След като майката погледне встрани обаче, Фред отново се вторачва в нея и така играта на котка и мишка започва отново, докато най-накрая Фред не започва да плаче. С Марк обаче Сара така и не се опитва да налага зрителен контакт. Марк може да прекрати контакта, щом реши, без майка му да настоява. Дреболия - само че важна. Година по-късно Фред е видимо по-страхлив и зависим от Марк. Един от начините, по които демонстрира страха си, е прекратяването на зрителния контакт с други хора по същия начин, по който го е правил с майка си на три месеца - като навежда лицето си настрани и надолу. Марк от друга страна гледа хората право в очите, и когато те все пак решат да прекратят контакта, той вдига глава с триумфална усмивка.

Близнаците и майка им са наблюдавани толкова внимателно, тъй като са участвали в изследванията на Даниъл Стърн, психиатър в медицинския университет „Корнъл". (Daniel Stern, The Interpersonal World of the Infant, New York, Basic Books, 1987, p. 30). Стърн се интересува от малките, повтарящи се актове на общуване между родител и дете. Според него тъкмо тези интимни моменти предават основните уроци на емоционалния живот. Най-важните сред тях са онези мигове, в които детето разбира, че емоциите му се посрещат с емпатия, приемат се и пробуждат ответна реакция - процес, който Стърн нарича „настройка". Майката на близнаците е „настроена" на вълната на Марк, но не изпитва никаква емоционална хармония с Фред.

Настройката се извършва безмълвно, като част от ритъма на взаимовръзката. Стърн е изучил това явление с невероятна точност, като е заснел часове наред общуването на майки с техните бебета. Той открива, че чрез настройка майките съобщават на децата си, че знаят какво чувстват те. Ако бебето изписка от удоволствие, майката потвърждава това удоволствие, като го потупа, започне да гука или измени тона на гласа си така, че да заприлича на този на бебето. Или пък бебето разклаща дрънкалката си, а майката го разтърсва леко в отговор. При подобно общуване утвърдителното съобщение се предава, като майката показва, че се вълнува почти колкото детето. Тези дребни „настройки" вдъхват у бебето успокоителното чувство, че има емоционална връзка.

Стърн открива, че майките изпращат такива съобщения приблизително веднъж в минута, докато общуват с бебетата си. Настройката се различава значително от простото подражание. Стърн казва: „Ако просто подражавате на бебето, това означава, че знаете само какво е направило, но не и какво чувства. За да му съобщите, че знаете и какво изпитва, ще трябва да изиграете чувствата му по някакъв различен начин. Така детето ще знае, че сте го разбрали“.

Последиците от лошата настройка

Стърн твърди, че благодарение на непрекъснатите настройки детето започва да развива чувството, че другите хора могат да споделят чувствата му и че наистина ще го направят. Това чувство се появява около осмия месец, когато децата осъзнават, че са нещо отделно от другите, и се оформя от интимните връзки през целия живот на човека. Когато родителите не са хармонично настроени спрямо детето си, резултатът е силна тревога. В един експеримент Стърн кара майките нарочно да реагират твърде силно или твърде слабо спрямо бебетата си, вместо да откликват с правилна настройка; децата реагират с незабавна уплаха и печал.

Продължителната липса на настройка между родител и дете е направо съсипваща за детето. Когато родителят последователно отказва всякаква емпатия спрямо определена емоция у детето -  радост, сълзи, нужда от прегръдка, - детето спира да я изразява, а вероятно и да я изпитва. Вероятно именно по този начин цели поредици от чувства могат да изчезнат от репертоара на интимните отношения, особено ако в периода на детството тези чувства са били открито или скрито потискани.

По същия начин децата могат да предпочетат неблагоприятни емоции, в зависимост от това на кои свои чувства получават отклик. Дори малките бебета „улавят“ настроенията: тримесечните деца на депресирани майки например отразяват настроенията на майките си, докато си играят с тях, и демонстрират повече гняв и тъга и по-малко спонтанно любопитство и интерес в сравнение с деца, чийто майки не са депресирани (Описанието на депресираните деца е от Jeffrey Pickens е Tiffany Field, "Facial Expressivity in Infants of Depressed Mothers", Developmental Psychology 29, 6.1993.).

Една от майките в изследването на Стърн систематично не реагира на действията на бебето си, и в крайна сметка то се научава да бъде пасивно. „Дете, третирано по този начин, научава, че ако се развълнува, майка му няма да се развълнува заедно с него, така че няма защо да се опитва“ - заявява Стърн. Има надежда обаче това да се промени чрез така наречените „корективни връзки“: „Връзките в живота на човека, било то с приятели, роднини или с психотерапевт, непрестанно променят действащия модел за връзка. Дисбалансът в дадена точка може да бъде коригиран по-късно - тук става въпрос за непрекъснат процес, който се развива през целия ни живот“.

И наистина - някои от психоаналитичните теории разглеждат терапевтичната връзка именно като емоционален коректив, като опит да се поправи неадекватната настройка в миналото. Теоретиците използват термина „отражение“ - според тях терапевтът отразява към клиента разбиране за вътрешното му състояние, също както майката би трябвало да прави с бебето си. Емоционалният синхрон си остава извън обхвата на думите и съзнанието, но същевременно пациентът може да изпита душевната топлота от това, че е бил признат и разбран.

Емоционалната цена на липсата на настройка в ранното детство може да се окаже огромна - и то не само за детето. Едно проучване сред престъпници, извършили изключително жестоки престъпления, разкрива, че единствената характеристика, която ги отличава от останалите престъпници е, че са били прехвърляни от приемно семейство на приемно семейство или са израснали в дом за сираци - все биографии, които предполагат липса на емоционални грижи и нищожни възможности за настройка (Изследването на изпълненото c насилие детство на изнасилвачите е проведено от Робърт Прентки, психолог от Филаделфия).

Докато липсата на емоционално общуване може да потисне емпатията, налице е и един парадоксален резултат от интензивното, непрекъснато емоционално насилие в детството – жестоко и садистично отношение, унижение и чиста злоба. Деца, преживели подобно отношение, могат да станат хиперчувствителни към емоциите на околните и като постравматична реакция да търсят непрекъснато признаци за заплаха. Подобно вманиачаване по отношение на чувствата на другите е типично за деца, преживели психически тормоз, които като възрастни изпитват непостоянни и трудни за преодоляване върхове и спадове в настроението, които понякога се диагностицират като „гранично личностно разстройство“. Много от тези хора имат невероятна дарба да усещат какво изпитват околните и в повечето случаи признават, че като деца са били обект на емоционални изтезания (За емпатията при пациенти в гранични състояние вж. Lee Patrick et al, "Giftedness and Psychological Abuse in Borderline Personality Disorders: Their Relevance to Genesis and Treatment” Journal of Personality Disorders 6, 1992).

* Откъсът е от книгата "Емоционалната интелигентност" на Даниъл Голман.