„Детето ми удря! Полагам толкова много усилия и не мога да променя реакциите му!“

Не едно и две семейства са ужасени когато агресивното поведение се появи вкъщи, в детската градина и училище, или на детската площадка. За един родител споделянето на информация от учител за сбиване между неговото и друго дете може да прозвучи като критика: „Ти не си добър родител! Не можеш да накараш сина си да стои мирен!“ Всеки разговор за агресията може да звучи като укор и да създаде усещане за несправяне в семейството.

Тогава какво? Като родители можем да останем в лабиринта на вината, че не се справяме и да взимаме безкрайни дисциплиниращи мерки за „поправяне“ на агресора. Да казваме по стотици пъти на ден, че е лошо да се удря. Да наказваме до умора и това да не води до промяна.

И да продължаваме да се чудим не може ли един ден да се събудим и децата ни да са послушни: да правят всичко, което има кажем и да го правят веднага; да са зрели, сами да си пишат домашните, без да чакат ние да ги подсетим; да са винаги усмихнати и да не се ядосват за нищо… Ами май не. Ако искаме да отгледаме активни, любопитни и успешни възрастни, трябва да се откажем от концепцията за пасивни, послушни, угаждащи и непретенциозни деца.

Когато говорим за агресия трябва да направим едно важно разграничение. Проследявайки корените на думите за „агресия“ и „насилие“, ще открием, че това са крайно различни понятия, които почти навсякъде, дори в професионалната психологическа литература, се използват като синоними.

Насилието е „поведение с цел да се самонараниш или да нараниш другите директно или индиректно“. Агресията, от друга страна идва от гр. „аdgredi“ и означава „приближавам се към някого, идвам с мир“. Така става ясно, че насилието е свързано с разрушение, което наранява другите и неговия знак е отрицателен, докато агресията се свързва с положителния спектър на активността. Тя е силата, енергията за живот, която ни движи напред, която ни свързва с радостта от съществуването и способността да действаме за постигането на целите си.

Редица учени и психолози се занимават с темата за агресията и нейните положителни аспекти.

Доналд Уиникът, известен педиатър и психоаналитик смята, че агресията е естествена и здравословна. Първичната агресия е здравословен диалог между майката и детето, твърди той: още когато се роди, бебето трябва да използва доза агресия, за да намери гърдата и да се нахрани, и да използва енергия, за да удовлетвори нуждите си като сигнализира за тях.

Психоаналитикът Вилхелм Райх говори за последиците от блокирането или затварянето на жизнената/ агресивна енергия вътре в нас. Блокираните енергийно хора се подчиняват на нормите, поставени от обществото, църквата, семейството; те не възразяват, когато биват провокирани, наранени или унизени. В резултат в тях се трупа растящо неудовлетворение, събира се горчивина. Липсата на възможност да изразиш негативните си емоции има повече негативен, отколкото позитивен ефект. Всичко това важи с особена сила за децата и това разбиране би могло да промени родителското отношение към проявите на агресия.

 Според американският психолог и пионер в изучаването на емоциите Пол Екман, гневът е една от основните шест човешки емоции наред с щастието, тъгата, страха, отвращението и изненадата и не бива да ни плаши, въпреки че възпитанието и нормите на поведение се опитват да ни форматират от малки: учат ни, че да се ядосваш е лошо, че когато изразяваш мнението си и се опитваш да защитиш своите граници, си лош и непослушен. Тогава, за да бъдеш приет и обичан от родителите си възприемаш образ за себе си, който знаеш, че те ще одобрят, свиваш се и се „редактираш” с всички бъдещи последствия от това или напротив – започваш да се бунтуваш и настояваш за полагащото ти се зачитане чрез още и още удряне, самонараняване, съпротива.

В заключение разбирането за разликата между здравословната агресия, която ни движи напред и насилието/деструкцията е основополагащо за справянето с поведенията, които не харесваме.

Психомоторната философия и практика има определена стратегия за посрещане на разрушителните поведения, която може да бъде описана с две думи като: а) Казваме „СТОП” на насилието, което цели да нарани и унижи другия по директен или индиректен начин и б) Казваме „ДА“ на жизнената агресия, която търси да изрази потиснати потребности.

Но като всяко не толкова просто нещо, тази стратегия изисква работа стъпка по стъпка. Споделяме по-надолу какви могат да бъдат стъпките прилагани в най-широк контекст.

          10 психомоторни предложения за посрещане на агресията

          Говорете си

1. При назряване на конфликт между децата, първо се отдалечаваме физически и насърчаваме децата да се справят със ситуацията сами. Казваме „Говорете един с друг!” Това не означава, че те непременно ще си говорят, особено ако са по-малки, но въпреки това смисълът на това действие е да засвидетелстваме доверие в способностите на децата да се разберат сами. Учудващо е колко често това психомоторно правило работи дори когато децата са невербални.
   

          Стоп игра

2. Ако въпреки това някой е ударен/блъснат/ наранен, спираме играта/комуникацията, ако трябва отделяме физически децата едно от друго, но не ги наказваме, а им предлагаме да се отделят на тихо и спокойно място. Именно предлагаме, не ги задължаваме или занасяме насила. С други думи нашият отговор на насилието е то да спре, но да останем дружелюбни и разбиращи. Децата не използват толкова думи, колкото ние, възрастните. Те „говорят” чрез действия. Приемаме, че детето има нужда, която да изкаже по начина, по който е способно да го направи.

           Ако ние можем да признаем на приятел, че сме се почувствали пренебрегнати, децата ще кажат: Ти си лош! Или ще ударят.

3. Когато емоциите ескалират, търсим каква потребност стои зад проявата на насилие. Чувства и поведения са много различни неща. Агресия, насилие и деструкция са поведение, докато гняв, мъка и тъга, срам, вина са чувства. Работейки с поведенията, изследваме чувствата и ги уважаваме. Само и единствено тогава поведенията могат да се променят. Как да го направим? Когато открием какво е чувството, предизвикало поведението, го отразяваме с думи или най-добре с мимика. Например казваме: „Ти си разочарован, защото предложи на Х да играете заедно, а той ти отказа, така ли?“ Или правим разочарована и тъжна физиономия. Така детето може да види като в огледало начина, по който се чувства и това ще доведе да усещането, че е разбрано. От тук до промяна в поведението, крачката е само една.

          Искаш да се биеш с някой силен колкото теб ли? Да се бием тогава?

4. Не се вторачваме в поведението, а се опитваме да работим с виталната енергия и символизирането /играта наужким/. Когато детето има нужда да е агресивно, не смятаме него или желанието му за грешно, а посрещаме желанието по игрив начин. В резултат негативното от чувствата е извлечено и остава само позитивното. Така подкрепяме детето да излезе от ситуацията положително, освободено от напрежението, като му предлагаме игра, в която да вложи креативна агресия, вместо агресия, която разрушава. Чувайки „някой силен колкото теб“ пък, децата се чувстват силни. Даваме им посланието, че могат да се справят с всичко, което поискат. Така се изгражда увереност и чувство за лична стойност. Тях вече не ги е страх, че някой може да ги нарани. Затова няма нужда да използват насилие. Те са сигурни в себе си. Играта им е дала друга възможност: как да разрешат конфликт по позитивен начин. Справяйки се с тази задача, те изпитват радост, защото са успели и вярват в своите възможности. Те са способни да разделят „играта на бой“ от „истинския бой“.
   

          Детето може да крещи на играчките си, да захвърля куклите си, да ги дърпа

5. Това, което ние виждаме като проява на агресия може да се погледне и като сила за живот. Ако едно дете е удряно от друго дете в детската градина и е изолирано от групата, това са ситуации, които могат да го подтикнат да прояви насилие към по-слаб. Това, което може да доведе до разтоварване и преобръщане на ситуацията по позитивен начин е преиграването на тези травми чрез играчките му. Преигравайки ситуацията, детето чувства успокоение. При по-сериозни травми детето може да повтаря играта с месеци. Това не е притеснително. Детето експериментира, за да намери спокойствие от ситуацията. Когато разреши въпросите, които има, тази игра обикновено спира. От нас се очаква да имаме търпение и да следваме детето, давайки му не това, което мислим, че то има нужда, а това, от което истински се нуждае. Това се случва чрез топлата родителска връзка, която имаме с него.

         Да разрушим всичко наоколо

5. Гневът е свързан с високо ниво на активност. Затова е важно да дадем на детето пространство да се движи. Можем да го направим, като символизация на темите, свързани с насилието. Ако успеете вкъщи да отделите място за хаос и разрушение /от меки кубчета, от възглавници, кашони или други подръчни материали/ в повечето случаи това е рецепта за блясък в очите на детето и за положително извличане на негативна енергия.

          Глупчо ли ме нарече? Ауу, ще плача сега…

7. Децата почти никога не удрят само за да ни заболи. Те удрят, защото не намират друг начин да говорят. Това означава, че те с радост биха използвали друг подход, стига да знаят за него. Затова ние като възрастни им го даваме: да обърнем това, което е негативно в нещо весело. Според дъщерята на психоаналитика З. Фройд – Ана Фройд хуморът е един от зрелите защитни механизми. За нас възрастните смехът е това, което ни помага да се отстраним от трудностите и предизвикателствата. Защо за децата да е по-различно? Удоволствието от играта, комбинирано със смях, са лечебни. Дори да ни е трудно при отправена обидна дума да се разсмеем и да се заиграем с нея като я повтаряме със смешен глас и съчетаем това със смешни мимики и жестове, усилията винаги си заслужават. „Водете се от кикота”, съветва американският игрови терапевт Лорънс Коен. Когато се появи кикот, значи всичко ще се промени съвсем скоро.

          Да не подценяваме играта на супергерои,полицаи,  принцеси, доктори и др.

8. През играта на роли децата могат да отработят травматични преживявания (които могат да доведат до насилие). Травматични преживявания може да бъдат редовен тормоз и унижения в детската градина, пренебрегване, стигматизиране заради дефицити, загуба на близък и др. Знаем, че едно и също събитие може да се отрази на отделните хора по различен начин. За децата преиграването на травматичното преживяване през ролята на силния, красивия, смелия, натоварения с власт е ресурс, който им помага по-бързо и лесно да се възстановят. Носи им сигурност и увереност в бъдеще, в което те няма да се разпаднат, но ще се справят с каквито и предизвикателства да срещнат: ще израснат от тях.

          Какво се случи току що?

9. Ако децата са по-големи и агресивното поведение продължава и се повтаря отново и отново, предлагаме на децата да седнем заедно някъде настрани и питаме всеки поотделно: “Какво се случи току-що?”. Това позволява дистанциране от емоцията и дава възможност на всеки да се опита да намери думи и решения сам. Питаме кой кого удари, кой какво направи, ти можеше ли да направиш нещо за това, че Х се чувстваше сам и изолиран например и т.н. За да се излезе от унеса на агресията и да се включи рефлексивността, трябва да се спре прекия конфликт и да се направи опит за обсъждане. Колкото по-рано се спре и се говори, толкова по-добре за крайния резултат, защото колкото повече агресията ескалира, толкова повече потъваенто в нея и срама от ситуацията  се увеличава и това затруднява извличането на поуки.

          Не значи не!

10. Ако детето не желае да се остане на тихо място, за да се отдалечи от емоцията си, ако не иска да седне в кръгче и да обсъжда как се чувства и какво се е случило, уважаваме това. То може да остане само където пожелае и да слуша. „Не значи не!” e основно правило в психомоторната практика. Когато „Не-то”е зачетено то бързо се променя в „Да”. Понякога не е нужно нищо повече от това да признаем, че в момента детето няма капацитет да направи нищо друго, освен да каже „Не”.

Виолета Спирова