Ваня Дункова,
Берн, Швейцария, май 2026 г.
* Резидентната грижа е специализирана социална услуга, осигуряваща 24-часово настаняване, подкрепа и наблюдение в среда, близка до семейната. Тя е предназначена за деца, възрастни хора или лица с увреждания, които не могат да се грижат сами за себе си, като включва социална защита, здравни грижи и подготовка за самостоятелен живот.
Хайди седеше под дървото и гледаше нагоре към преплетените гъсти клони, където беше заседнало нещо. Около нея се бяха скупчили други деца и юноши, всички с вперени погледи нагоре. Един юноша държеше товарна количка, с която явно беше тръгнал да кара сено на близко пасящите крави, други двама държаха тъкмо отхапани тънко намазани с масло филийки хляб. Двама възрастни, също част от тълпата задаваха въпроси на Хайди, а тя отговаряше като не сваляше поглед от дървото. По едно време тя изтича вътре в общежитието и изнесе топка. Тогава тълпата от 20-тина деца се оживи, започна да се вълнува, да вика и да дава съвети. Някои искаха Хайди да им подхвърли топката, други я насърчаваха да я хвърли нагоре. Тя го направи, а аз се приближих достатъчно, за да видя към какво се цели. Между клоните беше заседнала друга топка. Хайди се насочи и започна да мята своята топка с идеята да удари другата и да я свали. Възрастните стояха и задаваха въпроси без да дават идеи (и само насочвани от онова, което момичето се опитваше да направи). Отляво или отдясно ще я хвърлиш? Сега опитваш от друг ъгъл ли? Къде ако застанеш ще имаш по-удобна позиция за хвърляне? С двете ръце ли мислиш, че ще ти е по-удобно или с едната? Опитваш се да подскочиш, за да си по-близо до топката на дървото ли? С пръчка ли ще ти е по-лесно или с другата топка? Колко дълга искаш да бъде пръчката? След 10 минути Хайди успя да свали топката от дървото, а другите ръкопляскаха и всички продължиха със заниманията си.
Дървото с топката е в двора на училището за деца със специални нужди от резидентен тип Вайсенхайм в сърцето на швейцарската столица Берн. В него живеят 40 деца. Месецът е май, а част от децата и юношите, които живеят и учат в социалната институция, са в 10-минутно междучасие и са на двора. С тях има двама психомоторни терапевти, а другите учители са в столовата за чай и филия хляб. Навън са изнесени стикове за хокей и подвижни врати за играта, децата се люлеят на люлки, говорят си, разхождат се или играят с терапевтичното куче.
Ситуацията с топката е нарочно създадена от психомоторния терапевт на Хайди, която има нужда от повече самоувереност във връзка с наскоро случило се травмиращо за нея събитие във Вайсенхайм.
Децата наоколо са най-различни.
Беате е на 7 г. и е израснала в дом с насилие. За радост е намерила ново семейство във Вайсенхайм – училище и център от семеен тип. Сама е поискала да остане тук. Дорли е на 11 г, с когнитивен дефицит, с майка и баща в лошо здраве, а майка и е преживяла многократно насилие. Дорли не знае кога е родена и не може да пише, но е усмихната и щастлива. Урс е чернокожо момче, а Никлаус е с детска церебрална парализа. Петер е с епилепсия.
Във Вайсенхайм имат обор с животни и фермер, който се грижи за тях и помага в терапевтичните занимания на децата и младежите. Всяка нощ с децата остават четирима възрастни, които спят с тях през нощта. Имат кухня, в която готвят за всички, а специалистите са психолог, психомоторни терапевти, логопед и музикотерапевт. В училището има и омбудсман – Доминик, който решава трудни ситуации и е музикотерапевт. Всяко дете или възрастен може да отиде при него и според нуждата той предприема стъпки – или решава конфликти чрез групова работа, или се обръща за помощ към директора, а в някои ситуации е отговорен за извикване на социалните служби за помощ. Отделно от това училището се посещава от социални работници 2-3 пъти в месеца, за да супервизира работата на институцията.
Аз обядвам с Доминик и Ирис – една от двете психомоторни терапевти във Вайсенхайм. Те ми отделят почивката си, за да ми разкажат за дома и за работата си в него. Изненадана съм от това, че говорят открито както за постиженията си, така и за трудностите си и разказват за наскоро случилата се ситуация с Хайди и едно друго дете от дома. Двамата били сами при зайците и единият от зайците е бил убит. Ситуацията разклатила всички в дома и се отразила с преместване на момчето и с напускане на неговия пряк отговорник. Не се разкрило как точно е убит заека, но Хайди, която също е била на мястото на събитието, е имала забрана да посещава зайците в продължение на месец. До днес.
Присъствах на първата й психомоторна сесия при скокливите животни. Разбрах, че Хайди е родена от майка с тежка наркотична зависимост. Тя самата също се родила със зависимост, която е преодоляна с медикаменти, но е останал необратим когнитивен дефицит.
От психомоторната стая, където Ирис я посрещна, за да си поговорят и да изиграят една настолна игра, свързана с емоциите, които изпитва в момента, тръгнахме към къщичката на зайците. Хайди и Ирис влязоха вътре, а аз останах да гледам отвън. Двете клекнаха при 3-те останали заека и останаха там за 10-ина минути. Зайците се приближаваха и отдалечаваха. Ирис подаваше на Хайди храна, с която да ги нахрани, а тя ги галеше. Изведнъж момичето хукна навън, затича се към къщата, в която живее, а ние я последвахме. Хайди изнесе от стаята си плюшена играчка вълк и после се върна обратно. Подаде ми я и ме насочи да я държа на вратата на къщичката. После пак влязоха вътре. Поседяха за кратко вътре и когато дойде време часът да приключи, Хайди отказа да излезе. Усетих напрежението у Ирис и се отдалечих, за да не преча на работата й. Чух, че говорят и не след дълго излязоха. Хайди пожела да се люлее на люлка и да мине по обратния път през дървена конструкция, по която човек трябва да балансира, за да преодолее успешно. Така приключи психомоторният й час.
Доста по-късно попитах какво са говорили и разбрах, че Ирис е приложила отново психомоторния подход от играта на двора. Отразявала е с думи или действия всяка емоция, която е разчитала в тялото на момичето и е задавала въпроси как Хайди иска да се върне, кога, през какво да мине, каква друга активност да добави към часа и за какво точно е готова да сътрудничи.
В другите сесии (общо 6 за деня) затвърдих усещането си и разбирането си за психомоторния подход. Ирис беше въвлечена напълно в сесиите – както във вербалните, така и в невербалните сигнали, идващи от телата на децата. Нагласата й беше с готовност да откликне на всяка нужда, дори най-малката, която идва от страна на детето. В същото време непрестанно предизвикваше децата с нови неща според конкретния им случай и според първоначалната оценка на потребностите. им.
Предварителната подготовка се оказа много важна. Ирис имаше план за всяка сесия с поне 4 активности в него, отново съобразени с диагнозата, индивидуалната ситуация и предната сесия с детето. Преди всяка сесия тя поглеждаше досието на всяко дете. Един дори бърз поглед показа и на мен, че в тези досиета е събран целия процес в психомоторната зала – детето с какво идва, с какво стартира, снимки на всички успехи и малки стъпки, през които е преминало. Децата също имаха достъп до досиетата и тетрадките си със снимки вътре. „Това е ценно за всички и ни помага заедно да планираме“, обясни ми Ирис.
На въпроса ми дали само тя води детето в задачите, тя се засмя. Обясни ми, че това е взаимен процес, който постоянно се променя. Това се потвърди много бързо от наблюдението – не видях нито секунда от целия ден, в който Ирис да предложи нещо безапелационно на детето. Всичко се случваше през въпроси – то какво иска и дали одобрява. На всеки отказ започваше да задава въпроси – как точно детето си представя това, което тя предлага или ако детето желаеше нещо друго – отново как да се изпълни. Всички въпроси бяха конструирани така, че да насочват без да настояват.
Както в сесията на Урс. Психомоторният му час протече в зала, освободена от всякакви мебели. Психомоторната задача, която момчето избра да изпълни беше свързана с разпъване на огромен парашут и окачването му на тавана. Ирис обясни, че той си има повтарящ се често ритуал – първо тя му помага да донесе висока стълба, а след това той сам я разпъва, качва се и окачва карабинерите на парашута за висящите от тавана куки. В тази сесия това отне 15-ина минути, а момчето видимо се наслаждаваше на компетентността си. След това с огромно удоволствие се метна вътре в хамака и започна игра.
Ирис имаше активно участие в нея като му хвърляше психомоторни модули тип квадратни кубчета. Покани и мен. Хвърляхме от различни места като ги сменявахме постоянно. Смисълът на интервенцията беше да бъде предизвикано момчето да експериментира с движението и опасността от сигурната позиция на укритието, в което е скрито. За всяко нещо питаше детето – иска ли, съгласен ли е и какво още му е нужно да направи. Беше внимателна към всяко негово изражение, жест или поза.
После си обухме обувките и се преместихме в жилищната сграда. Ирис обясни, че когато е започнала терапията на Урс, той не е можел да се облича и обува обувките си и затова част от интервенциите са свързани с влизане и излизане от различни помещения по много пъти. Днес Урс се обу и облече много бързо сам и после се преместихме. В другото помещение той игра 5 минути на електронна игра, чрез която тренираше координацията „око-ръка“, а след това психомоторната терапия приключи.
Сесията на Луис, който е детска церебрална парализа, започна с уроци по писане. За целта Ирис използва лаптоп и програма, на която той говореше отчетливо на глас и наблюдаваше как се изписват буквите на екрана. След това беше предизвикан да се опита да ги произнесе. Разбрах, че това ще продължи докато той усвои умението да разпознава буквите и да натиска клавишите сам. Втората част от сесията продължи с игра на на футбол (каквато Луис много обича) с дете, което в момента имаше сесия по музикотерапия в съседния кабинет.
За целта започнаха с подготовка – Ирис го попита къде иска да разположат офиса с компютъра, за да напишат писмо-покана на детето от съседната стая. Той отговори, че трябва да е на високо, след което двамата разпънаха стълба, по която той да се качи и да си подреди офиса (Ирис обясни, че качването и слизането е трудно за него, но в същото време обича височини, заради което тя го е попитала къде да разположат офиса с надеждата да избере високо място, което и се случи). Седнаха заедно на високото и започнаха да пишат писмото със съдържание „Искаш ли да играем футбол?“. След това го принтираха и всички се отправихме към музикотерапевтичния кабинет. Луис пъхна писмото под вратата и зачакахме отговора. През това време Ирис помогна на Луис да прикачи писмото към папката с постиженията си, което той направи грижливо. Показа ми какво съдържа папката – в нея имаше много снимки на прогреса му, включително такива, на които сам си обува чорапите. Скоро отговорът дойде и той беше „Да“. Матиас пристигна и започна планирането на футболния мач.
Двамата терапевти – психомоторен и музикотерапевт питаха децата как искат да играят и след отговора „Възрастни срещу деца“ играта започна. Направи ми впечатление, че двамата възрастни играеха без да дават предимство на децата и без да имитират игра. Луис беше оставен да се бори сам за топката, не му я подаваха преимуществено въпреки трудността му да се движи и да се бори за нея. Силният Матиас играеше агресивно. Луис се опитваше сам да се добере до топката и понякога успяваше. Ирис разказа, че в общите игри по футбол той е много срамежлив и не се осмелява да отстоява себе си, което е и причина да насърчават тренировките в защитена среда с едно дете. Накрая момчетата победиха и Луис беше видимо щастлив и радостен: неговият отбор спечели, а самочувствието му за игра се повиши и той обеща да ги „размаже“ в общия час.
С влизането си в стаята, 11-годишната Дорли побърза да се скрие от мен, а Ирис веднага й построи параван, зад който тя да остане необезпокоявана от погледа ми. Момичето започна да ме наблюдава тайно докато с терапевтката си играят на настолна игра. Ирис се приближи колкото да ми каже за ситуацията на момичето: „тя има нужда от сигурност винаги когато среща нови хора“. На въпросът ми да изляза ли, Ирис попита Дорли и тя отговори, че иска да остана.
Цялата сесия се случи зад паравана, а аз само чувах, без да мога да виждам. С позволението на Ирис започнах да си правя къща и да ограждам стола, на който седях. Дорли започна да задава въпроси на терапевтката за моята къща, а тя ми ги предаваше, за да отговоря. Така Дорли разбра на колко съм години, каква къща строя и сама ли живея в нея. Попита ме и какво животно обичам, след което ми изпрати по Ирис една построена от нея малка къщичка с молба да го сложа вътре. Аз сложих жираф и го върнах към нея. Тя ми изпрати обратно куче. Попитах Дорли кога е родена, а Ирис й написа рождената дата на листче и го сложи в джоба й за довиждане. Тя обеща да научи кога е родена и да знае за следващия път.
Бой с т.нар психомоторни принадлежности „батакас“ (вид палки с подплатено меко и заоблено тяло) включваше следващата сесия с Петер – дете с епилепсия и Матео, силно момче с предизвикателно поведение. Това се случи след като първо Ирис и момчетата играха настолна игра, свързана с емоциите, а двамата поставиха всички свои зарове на позициите „Гняв“ и „Агресия“. Докато играеха Петер поглеждаше няколко пъти към батакасите, а Матео се усмихваше на това. Ирис услови погледите и желанието им и предложи битка. Съгласието дойде едновременно със скачането на крака и втурването към палките.
Боят следваше стриктни правила и ритуал – първо двамата трябваше да си подадат ръка и да се попитат „Искаш ли да се биеш с мен?“, а после да се уточнят къде не желаят да бъде удряни. Момчетата се съгласиха , че ударите не трябва да се случват по главата и интимните части. Ирис им напомни, че ако някое от установените правила бъде случайно нарушено, играта ще спре, а палките – оставени, след което ще последва разговор. Боят се случи по правилата, а момчетата сияеха в края на сесията. Разговаряха за край. Ирис ги попита какво им е харесало най-много в днешната сесия, кое е било най-силно като преживяване и се опита да поучи обратна връзка от децата, която след това да използва за подготовка за следващата сесия. Разбрах и че това е начин да се въведе структура в следващия час. За финал и двете момчета пожелаха снимка от боя им да бъде прикачена към папката им с документи.
„Различният подход към децата и различните начини да създаваш пространство за другия с важните за него неща, са в основата на психомоторната терапия, обясни Ирис – да вземеш под внимание всеки сигнал, че детето не се чувства добре, да подсилиш самоувереността му когато не се почувствало на мястото си използвайки силните му страни или развивайки слабите му, е ключът към бързия напредък“. И добави, че ресурсът, който дават на децата чрез отношението и движението, е свързан с изработване на усещането, че винаги има вариант и винаги има начин.
Тръгвам си с усещането, че тялото и ума, движението, отношенията, емоцията, съобразяването с другия, напасването и емпатията не само работят в полза на помагането в швейцарската социална и здравна система, но са превърнати в обект на споделеност, откритост, достъпност за външния свят и знания, деконструирани в обучения стъпка по стъпка и издържани по професионални и човешки стандарти.
Тръгвам си и с въпросите как гледаме на увреждането и нещастието, как интегрираме немедикаментозното подобряване на живота (било чрез психомоторна терапия, било чрез друга) и как посрещаме разстроени деца с идеята не да ги излекуваме от травмите им, а да ги съпроводим със знанието, че имат право на съществуване наравно с всички останали. Дори фактът, че този дом е в центъра на Берн, е достатъчно доказателство как се мисли и приема увреждането тук и вероятно как същите тези деца ще продължат да отглеждат зайци и да се грижат за крави и след 10-20 г., вероятно самостоятелно или подкрепено, но с достойнство.
Как връзките между социалната и здравната система са здрави и непрестанни и нещо повече – професионалните формулировки са споделени от лекари, социални работници и терапевти.
Как елементите на работата по случая – оценка- формулировка – описание – правила и процедури – предписание за терапевтични интервенции – график – документация – структура, са част от стандартизирана практика и мултидисциплинарност.
Струва си да се мечтае за това.
no replies