Майка съм на 2 момичета – на 7 години и на 4г. 4мес.

Преносих по термин голямата ми дъщеря. Предизвикаха раждане след 1 нощ в предродилна зала. Използваха забранена техника, за да излезе бебето, направиха ми изкуствено разкритие. Детето не изплака веднага след раждането.

Следващата 1 година беше много трудна – аз не бях подготвена за отглеждането на бебето, а тя не беше спокойна без мен.

Когато беше на 2г 6мес се роди сестра й. До този момент и бях говорила изключително малко за появата на бебето. Бяхме чели една книжка и нищо повече. Аз отново не съм била подготвена.

Започнах да обгрижвам бебето и грижите за голямата явно са останали на заден план. Въпреки че целенасочено търсих време да й чета, да излизаме, да играем, всичко беше в присъствието на бебето. Скоро след раждането голямата започна да удря бебето.

Започнах да чета “Братя и сестри без вражди “, “Как да говорим с детето, така че да слуша и да го слушаме, така че да говори“. Участвах в групи за емпатия, говорих с Еми Илиева, която е най-известното лице на ненасилствената комуникация в България. Говорих с още 2 дами психолози и разбрах, че се бях фокусирала върху следствието и не гледах достатъчно нуждата на детето. По-скоро не можех да я открия.

Започнах да търся помощ от детски психолози. Те ми даваха работещи насоки, но успехите идваха за кратко.

Към 4-годишна възраст каката започна да заеква. Отново се свързах с двама детски психолози. Дадоха насоки. Работехме и с класически хомеопат.

Заекването спря, но голямата продължи да е тревожна, да удря сестра си, казваше че не я обича и че не я иска. Не се отделяше от мен и за секунда.

Когато стана на 5 г. я записах на предучилищна. Цяла година, всяка сутрин тя плачеше, когато се разделяхме. Имаше моменти, в които й се виеше свят, отказваше да се храни и отношението и към сестра й продължи да е негативно. Посетихме детски психолог отново. Там основно рисуваха, но тя не успя да се отдели и да остане сама с психолога.

Четях книгите на Йеспер Юл, „5-те езика на любовта при децата“ и други подобни.

На 6 г. я записах отново в предучилищна, но в друго училище. Първите 2-3 месеца плачеше всяка сутрин. Тревожността беше изключително висока. В желанието си да й помогна, всячески се опитвах да я отделям от мен. Водих я на различни кръжоци или спорт. Тя отказваше, щом разбереше, че не може аз да съм в залата.

В началото на учебната 2021-2022 година разбрах от приятелка за Психомоториката и хващайки се за това, че чрез двигателни игри, се отработват различни тревожности, реших да пробвам и това. Тя, разбира се не пожела да влезе в залата. Дълго и упорито аз седях отпред, за да ме вижда и се надявах да се отпусне. Просто й казвах,че ще седим отпред, за да гледа игрите и когато е готова ще влезе. Това не се случи. С Ваня променихме плана – започнахме да ходим на Психомоторика трите – аз и двете деца. Голямата ми дъщеря прекрачи прага на 4-ия път. Първите два пъти не знаеше как да играе, просто не можеше… Силната тревожност прозираще във всяко нейно действие или дума.

Следващите пъти започна да се наблюдава отпускане. Повечето пъти все гледаше да подреди психомоторните модули и нямаше ясна концепция какво точно ще играе.

След 15-тия път, тя се впусна в истинска игра и позволи на себе си да бъде спонтанна, креативна и истински да се забавлява.

Започна да променя отношението към сестра си и към мен. До този момент беше изключително войнстено настроена към малката и се държеше грубо с нея.

Аз самата си позволих да играя с нея (до сега не се случваше целенасочено, а и тя не ми позволяваше). Сближихме се и започнахме да си говорим повече у дома. Стана по-близка с баща си. Започна да остава сама с него и искаше да прекарват време заедно.

Започна да се включва в различни спортове и да влиза сама в залите, в които я водех.

Днес смятам, че от всичко, което сме пробвали, най-много помогна играта в психомоторната зала.

Не сме приключили с работа все още, защото децата имат доста страхове, но виждам, че това е верният път за нас….

Цветелина Христова