Благодарение на метода агресивност няма дори по площадките в училище, защото децата се научават да преговарят, а не да се нараняват.

Мишел Кочелеф-Хофман е психомоторен специалист в Питърмарицбург, Южна Африка, от 20 години. Мишел започва практиката си на 60 години в страна, в която методът е абсолютно непознат, но благодарение на усилията, които полага, заниманията по Психомоторика вече са част от учебната програма на десетки училища в областта Квазулу Натал. Хората, които е обучила, вече са над 100 души, а децата, които имат достъп до метода, са стотици. Кореспондирам си с Мишел Кочелеф повече от 6 месеца, а през юни 2018 г. се запознахме на обучение на проф. Бернар Окотюрие в Италия. Преди броени дни тя беше безкрайно любезна да отговори на някои въпроси за себе си, за метода, за усилията си за разпространението му в Южна Африка, както и за трудностите и ограниченията, с които се сблъсква. Интервюто е проведено по скайп.

– Г-жо Кочелеф-Хофман, аз съм привърженик на метода Психомоторика сравнително отскоро. Дълго време бях журналист, занимавах се с медии и по-късно в живота си открих необходимостта да работя с деца, и то по един различен, подкрепящ начин. В момента завършвам „Психология” и нещо повече – от две години практикувам Психомоторика с деца на възраст до 8 години. Моля да ми разкажете за Вас и за професионалния Ви път. Какъв човек бяхте, преди да се посветите на психомоторната практика и работата с деца?

– Аз съм белгийка, но съм родена в Жадовил, Белгийско Конго. За пръв път напуснах Африка на 15-годишна възраст. В Белгия се обучавах за кинезитерапевт, а след като се дипломирах и практикувах за кратко, се омъжих и със съпруга ми, който е лекар, пожелахме да се върнем обратно в Африка. Съпругът ми си намери място в Бурунди и през 1975 г. заминахме. Прекарах там почти 20 години, но след геноцида (1) през 1994 г. бяхме притиснати да се върнем в Белгия. Две години по-късно съпругът ми си намери медицинска позиция в Питърмарицбург, ЮАР, и оттогава живеем тук.

– Как попаднахте на метода и как го припознахте като нещо, с което да се занимавате в бъдеще?

– Моята майка ме запозна с метода през 1978 г. Тя беше много специална жена, една от първите студентки в университет в Белгия. Докато живеехме в Бурунди, един ден тя ми написа, че е чела за Психомоториката и че това е нещо, което може би ще ме заинтересува. Така започнах стъпка по стъпка да се срещам с метода, и по-точно с направлението на Б. Окотюрие. Хареса ми концепцията за отношение към децата в него и за начина, по който те могат да бъдат подпомогнати в развитието си.

– По света има много психомоторни школи. В Европа функционира Европейски форум по Психомоторика, който обединява някои от тях. През какво обучение преминахте Вие?

– Да, Психомоториката е много добре позната в Западна Европа – в университетите и в частните училища, каквото е това на проф. Окотюрие. Има две направления – едното е свързано с фокусирането върху физическото развитие, другото, като това на Б. Окотюрие, което е фокусирано върху към ролята на емоциите за развитието на детето. Това, което Б. Окотюрие изповядва, напоследък се доказва и от невронауките през редица изследвания. Неговото направление навлиза много дълбоко в разбирането си за детското развитие. А що се отнася до обучението ми, то е доста широко. Започнах да си пиша с Б. Окотюрие и се опитах да разбера как мога да стана психомоторен възпитател. От Бурунди не можех да ходя често в Белгия, за да участвам в обучения, но въпреки това посетих няколко негови тренинга. Станах много пламенна в образоването си. Имах знания в медицинското поле заради кинезитерапията, а бях също и йога учител. Това ми помогна много, за да разбера за какво говори Б. Окотюрие.

– Какво се промени в живота ви, след като специализирахте и станахте психомоторен възпитател?

– В Бурунди започнах да практикувам психомоторния метод като частна практика в SOS детски селища за сираци. Беше толкова ефикасно, че малко по-късно започнах да споделям това обучение с хора от Бурунди, Танзания, Заир и Руанда. Отворих и сесии за майки и подрастващи деца. Такива сесии не се бяха провеждали никога преди. Те бяха полезни за майките, за да разберат как се развиват децата им. Имаше огромен интерес. Тези майки бяха бели жени от белгийски и френски училища. Докато бях в Бурунди, не работех изобщо в общността (2).

– Как разбрахте, че практиката Ви е ефективна?

– Идваха учители от начален етап и ме питаха: „Защо тези деца са различни от другите?“

– Как успяхте да въведете Психомоториката като част от програмата на училищата в Южна Африка?

– Когато пристигнах, срещнах една италианска колега (3), чиито децата учеха в училище, където дойдох да предложа психомоторно обучение. Разбрах, че тя също е психомоторен възпитател и решихме, че ще работим заедно. С нея създадохме Институт за психомоторно обучение в Южна Африка (4). Започнахме в училищата, като първо провеждахме големи срещи, за да говорим за Психомоториката. Никой не знаеше какво е това. Започнахме с правителствените училища в града. Тези училища получават пари от правителството и от родителите, които са богати бели, индийци и африканци. Там разбраха с какво се занимаваме и започнахме да провеждаме психомоторни курсове веднъж седмично като част от програмата на училищата. Това беше и една от причините за нашия успех.

През 1999 г. проведохме първия обучителен курс с група от Монтесори учители в Дърбан. Монтесори философията е близка до философията на метода на Б. Окотюрие. Оттогава всяка година правим група от учители, които обучаваме. Над 100 учители вече са тренирани при нас. Те използват метода и веднъж седмично осигуряват занимания на децата в техните училища.

През 2009 г. с нас се свърза неправителствената организация, за да направим курс в общността. Те бяха чули за ненасилствения аспект на програмата и инвестираха в оборудването и обучението на хора от страната. Там хората са много, много, много бедни. Те посещават детски ясли без прозорци, нямат дори столове, на които да седнат. Хората, които се грижат за децата, не бяха учители, те самите не бяха образовани, дори някои не бяха завършили средно училище. Ние в PEISA трябваше да нагодим нивото си на обучение спрямо тези хора. Опитахме се да направим и нещо като наръчник за тях и бих казала, че те все още предоставят психомоторен курс на тези деца и толкова години по-късно вършат много добра работа.

През 2011 с нас се свърза друга правителствена организация – WorldVision, за да обучаваме учители от детските ясли и началното училище в по-голяма област от бедната общност в страната.

– От какво са мотивирани тези хора?

– Много добър въпрос. Те не бяха мотивирани в началото, те бяха задължени да направят това, което им се предлага. Те получаваха заплата и хората, които бяха отговорни за тях, ги задължаваха да провеждат такъв курс. По-късно те видяха и разбраха ползите за децата. Когато получихме обратна връзка от тях, те ни казаха, че родителите са много щастливи от това, което децата им демонстрират вкъщи. Оказва се, че децата са били способни да се намесят в разправии между родителите си, следвайки двете големи правила на Психомоториката – „Не нараняваме никого” и „Не нараняваме себе си”.

– Как информирахте родителите за същността на метода?

– В началото ние провеждахме срещи с родителите, за да им покажем какво представлява Психомоториката. Прожектирахме им видеа с техните собствени деца по време на сесия. Те отлично разбираха, че този метод окуражава децата да изградят ненасилствени поведения. Днес Психомоториката е толкова добре позната тук, че родителите търсят заниманието в училищата. Когато един родител дойде да запише детето си в училище, първият въпрос е: „Има ли Психомоторика?

– Подкрепяте ли родителите да разберат предизвикателствата на развитието на децата?

– Едно от големите предизвикателства е да разберат агресивността на децата около 3-4 годишна възраст. Те имат много въпроси за това и ние обясняваме причините и начините, по които да се отговори на тази агресивност, както и как да прилагат части от метода вкъщи. Резултатите показват, че благодарение на метода агресивност няма дори по площадките в училище, защото децата се научават да преговарят, а не да се нараняват. В училищата например има трамплини и пред тях могат да се видят деца, които са наредени на опашка и чакат ред. Няма учители да ги пазят и да ги строяват. Те знаят, че може само двама по двама. Никой не се блъска.

– Знаем, че конфликтите в училищата са свързани с това, което се случва с семействата и в обществата…

– Ако говорим за общността в страната, трябва да знаем, че има много агресия, има пистолет във всяка къща, има много домашно насилие. Там е много трудно за децата, но те прилагат правилата от залата и вероятно се чувстват по-комфортно от това. Те са по-самодисциплинирани и вярвам, че имат ресурс да спрат насилието към себе си. Практиката показва, че децата започват да използват правилата много бързо, след около месец. Особено децата между 3 и 5 години. Програмата увеличава самодисциплината, самооценката и самоувереността, за да се постигне физическо, емоционално и социално развитие.

– С какво си обяснявате този бърз успех?

– По време на заниманията по Психомоторика децата могат да играят по начин, който искат, ако следват правилата. Ако следваш двете основни правила, можеш да играеш, ако не ги следваш – не можеш да играеш. Те много искат да играят, защото залата е привлекателна и бързо се научават да ги спазват. Ако емоциите са много интензивни, ние ги молим да седнат на тихо място и да се върнат, когато се чувстват готови. Не ги притискаме за нищо.

– Абсолютно всички деца в училищата ли имат достъп да заниманията?

– Да, всички. Задължително. Има училища, които не ни искат, защото не приемат философията ни. Недирективността на програмата плаши някои училища. Hие не рестриктираме децата и има училища, които не са щастливи да не могат да ги контролират. Ето защо те не въвеждат Психомоториката в своите училища, особено тези, в които религията се прилага много силно.

– Кой плаща за огромния Ви труд?

– Неправителствените организации ни даваха пари за тренингите в страната. Сега търсим други, за да продължим работата си в страната. Учителите от градските училища плащат своето собствено обучение. От две-три години някои училища са включени в това да плащат за тренингите на учителите си. Екипировката е скъпа и специфична. Учителите използват оборудването на училищата. Едва от тази година вече има 4 училища, които си построиха собствени психомоторни зали. Това е стъпка напред и аз съм много горда. В страната пък някои оборудвани детски ясли са домакини на други от околността.

– Как успявате да ангажирате в подкрепа на работата си училищния персонал? Има ли промяна в тяхното поведение по отношение на подкрепата, която оказват на децата?

– Определено има промяна. Нашият център е локализиран в едно начално училище, където правим всички тренинги. То е специално училище, защото целият персонал е трениран. В него всички слушат и говорят на един и същ психомоторен език. В него има бели, африканци, азиатци. Толерантността в него определено е в резултат на психомоторната философия. Ще дам пример. Мюсюлманските момчета не ходят в тоалетната по същия начин, по който ходят другите деца – те сядат. Оказа се, че големите тоалетни бяха твърде големи за тях, а малките – твърде малки, за да сложат пениса си вътре. Така че училището направи специални тоалетни за тях, с удобства за миене и всичко нужно. Мюсюлманските родители благодариха специално на училището за това. Има и друг вид училища, където дори езикът зулу е преподаван от бели хора. Разбирате ме какво казвам.

– Ако Психомоториката е интервенция в клас, тя отразява ли се на начина, по който родителите живеят едни с други в страната?

– Отново трябва да разделим богатите училища и бедните. В градските училища определено насилието не е същото като в общността. В градска среда главно бавачки отглеждат децата. Ефектът е много по-добре изявен в страната, защото имаме обратна връзка, че се е повлияла семейната динамика и хората са станали по-учтиви и мили с другите хора.

– Как смятате, че психомоторната практика помага на ЮАР да се справи със своята собствена травма – апартейда? Ние в България още не сме започнали да се справяме със своите собствени травми.

– Нашата работа е малка капка в океана. В Южна Африка апартейдът е свършил, но все още не е свършил. Насилието в Южна Африка дори не можете да си представите какво е… Има много насилие… Апартейдът изцяло е разрушил семействата. Резултатът е, че жените в момента са принудени да живеят и да се справят абсолютно сами, а мъжете са принудени да си търсят работа в градовете. Това е разрушило семейството и фигурата на бащата. Децата, особено момчетата, нямат никаква репрезентация на мъжката фигура и това е много голям проблем. Докато станат големи, те виждат толкова много домашно насилие, че единственият начин е самите те да станат насилници, да принадлежат към банда или да правят наркотици. За жените бих казала, че да бъдат сексуално насилвани е абсолютно нормално. Не казвам, че си го търсят, опитват се да го избегнат, но е абсолютно невъзможно. Конституцията на Мандела е много добра, но правосъдието не изпълнява конституцията. Ще дам пример. Един мъж се прибира вкъщи и намира съседското момиче на 9-годишна възраст, предлага й сладкиши и пари, насилва я и й дава 10 ранда, което е по-малко от 50 евроцента. После отива в съда и не е осъден с основанието, че тя е приела парите. Това показва много.

Затова и ненасилието е абсолютно подчертано в психомоторния курс – правото да защитиш собственото си тяло. Това тяло принадлежи на теб и никой не може да го пипа и да му причинява неща, които не желаеш. Другото, което подчертаваме, е ненасилствената комуникация. Ние предлагаме на децата да преговарят, като ги молим да говорят и да казват: „Аз не искам да бъда бутан или удрян!”, „Не искам да бъда наранен!” Те се научават да говорят по този начин.

И ще завърша с един друг пример. Пазарувах в голям МОЛ тук и срещнах три красиви момчета на около 16-17 години. Те също пазаруваха. Аз казах: О, какви красиви момчета. Те ме разпознаха, прегърнаха ме и ми казаха: „Ние не нараняваме никого и себе си.” Аз започнах да плача. Значи това, което се е случвало на психомоторния курс, никога не е било забравено. Те още помнеха… Много впечатляващо… Това е добър пример дали има полза и въздействие от Психомоториката. Не знам дали това нещо може да се приложи другаде, но описва докъде сме стигнали ние засега.

Бележки:

1. След обявяването на независимостта на Бурунди през 1962 г. в страната има две събития, наречени геноцид. Масовите убийства на населението хуту през 1972 г. от доминираната от племето тутси армия и масовите убийства на тутси през 1993 г. от населението на мнозинството хуту.
2. Има предвид общността от селища с преимуществено африканско население.
3. Институт за психомоторно обучение в Южна Африка PEISA. https://www.peisa.org.za/index.php
4. Rossella Meusel, съосновател на PEISA.

Ваня Дункова