Американският професор Роналд Роунър е автор на теорията за междуличностно приемане и отхвърляне и директор на Център за изследване със същото име към университета в Кънектикът, САЩ. Неговата IPAR Theory изследва отношенията между родители и деца, родителското отчуждение, както и социалното и емоционалното  развитие на децата. Проф. Роунър е носител на престижни награди за принос към международното развитие на психологията. Проф. Роунър гостува у нас в рамките на конференция за детските права и гарантирането на сигурни отношения между деца и родители и изнесе лекция, в която представи основните опорни точки на своята теория, според която приемането или отхвърлянето имат мощно влияние върху всички аспекти от отношенията на хората.

В продължение на повече от 20 години проф. Роунър изследва пет основни въпроса:

1. Какво се случва с нас, когато като деца сме отхвърлени от най-важните за нас хора?
2. Дали ефектите от приемането или отхвърлянето имат значение за това какви възрастни ставаме?
3. Защо някои се справят с ефектите на отхвърлянето, а други – не, и какво прави първите толкова устойчиви?
4. Защо някои родители са любящи, а други отхвърлят децата си?
5. Дали изживяванията ни като деца се отразяват на обществото, в което живеем?

Проф. Роунър и екипът му открили, че ние не сме нито изцяло отхвърлени, нито изцяло обичани, но ако някой се чувства повече отхвърлен, отколкото обичан, то тогава може да се предскаже целият живот на този човек. Професор Роунър смята, че едно отхвърлено дете с времето става враждебно и несигурно, превръща се в пасивно-агресивно и се сдобива с увредено самочувствие и адекватност. Колкото по-отхвърлено е едно дете, толкова повече е емоционално нестабилно, има негативен  възглед за света, зависимо е или е защитно независимо.

На таблицата са посочени някои признаци за приемане и отхвърляне на детето:

Отхвърленото дете става емоционално неотзивчив възрастен, който си забранява да изразява обич, защото в замяна е свикнал да получава само болка.

Как се стига до това? Колкото повече отхвърляне приемаме, толкова по-зависими ставаме, особено ако отхвърлянето идва от страна на майката, която се очаква да бъде сигурна емоционална подкрепа за детето. Детето се опитва всеки път да получи позитивен отговор (да бъде поощрено и подкрепено, вместо пренебрегнато и незачетено), но в един момент е принудено да спре, защото боли твърде много. Следва емоционално затваряне и отдалечаване от връзка с другите. Това е отговорът на процеса на отхвърляне. След точката на стоп има спад в зависимостта, но хората стават нестабилни и гневни. Те казват: „Нямам нужда от никой, махай се от живота ми!“ – така се защитават от евентуалната болка. Оттук до поведенческите проблеми, опитите за самоубийство и престъпността крачката става съвсем малка.

Отхвърлянето се съпровожда с голямо притеснение. „Ако някой коментира нещо, отхвърленият човек го приема негативно, приема го лично и става свръхчувствителен. Той приема, че когато нещо е неразбираемо, трябва да е негативно за него самия, обяснява проф. Роунър.

Невробиологични ефекти от отхвърлянето

Чрез изследвания с ядреномагнитен резонанс е доказано, че има нещо органично в процеса на отхвърляне, което се случва в мозъка. Хроничното отхвърляне води до продължителна активация на стресовите хормони в тялото. Може да се разстрои ранното мозъчно развитие, свързано с учене и памет, може да се стигне до компромисно функциониране на имунната система, както и до цяла редица заболявания – от болести на сърцето до рак.
Колкото повече сме отхвърлени, толкова по-малко се справяме. Добрата новина е, че ако някой е отхвърлен като дете, един любящ партньор по-късно може да му помогне. Има обаче и хора, които са били много отхвърляни, но се справят добре и без помощ. Някои от стратегиите им са да не приемат нищо лично и да не реагират емоционално на отхвърлящото съобщение. Справящите се са по особен начин диференцирани от самите себе си: те правят разлика между това, което чувстват, и онова, което родителите казват, че децата чувстват. По отношение на отхвърлящите послания те са способни да си дадат сметка: „Не си казвам аз това, майка ми го казва и аз не съм съгласен!“

Хората от приемащи семейства, напротив, демонстрират просоциално поведение: щедрост, помощ, емпатия, позитивни отношения с връстници. Като възрастни те чувстват благополучие, удовлетворение от живота, щастие, нисък дистрес като отговор на стресови събития и т.н.

Ваня Дункова