За какво е гладът в залата? Впечатления от гостуването на проф. Амара Екерт в България.

На 9 и 10 октомври 2018 г. се състояха две – струва ми се – важни събития, на които бях организатор. Психомоторният терапевт и професор по детско развитие Амара Екерт от Университета по приложни науки в Дармщат изнесе публична лекция пред около 250 души в аудитория на Софийския университет. Нарекохме я заедно „Движението, тялото, детето” и си поставихме за цел проф. Екерт да очертае рамката на психомоторната работа с деца – теоретична и практическа, образователна и терапевтична, както и да запознае аудиторията с преподаването на дисциплината, практикуването и разпространението и в Германия и по света. На следващия ден проф. Екерт проведе уъркшоп с 30 специалисти от различни области, в който с разнообразни предложения за психомоторна практика участниците изпитаха през себе си възможностите да комуникират чрез тялото и движението.

Защо направихме този споделен експеримент? Веднъж за да бъде даден отговор на въпроса „Що е то Психомоторика?” пред широка публика и да бъде изпитана психомоторната работа през личен опит. И втори път – за да проверим интересите на средата от специалисти от различни области към метода, да сондираме желанието за по-нататъшното му опознаване и практикуване в широкото мултидисциплинарно поле на педагогиката, психологията, социалната работа и терапевтичните дисциплини в подкрепа на детското развитие, както и да дефинираме има ли ограничения на средата и от какъв характер са те. Аз лично имах въпрос и колко подготвени за практикуване на метода излизат специалистите по света, които се обучават в него.

Защо положих толкова усилия за случването на един такъв експеримент, при положение че Психомоториката като метод за подкрепа на детското развитие има над 20-годишна история в България? (1) Защо ми се искаше да разбера ще има ли изобщо кой да дойде и да чуе проф. Екерт в Софийския университет и – което е по-важно – какви въпроси ще повдигне гостуването й?

Познавам проф. Екерт от неин уъркшоп в Дармщат, на който присъствах преди две години. Една дребна 40-килограмова жена, доста подвижна и жива за възрастта си, показа тогава с тялото си и с няколко добри обяснения какво е нейното разбиране за Психомоториката и защо терапевтичната модалност на тази дисциплина е неин професионален избор повече от 40 години. Тази жена преподаваше от 20 години в държавен университет като професор, а титлата, позицията и стажът й предполагаше, че знанието, което носи е интегрирано в широк кръг от общности и държавни структури.

Оттогава мина време, в което аз, практикувайки метода (след две обучения в България – при д-р Весела Банова и при нейния ученик Георги Добринов и след още две извън България), се опитах да опиша историята на Психомоториката като метод в България, за да разбера как тя се вписва в контекста на образователните и терапевтични дисциплини през годините и как е подкрепена през различни политики в полза на всички деца. Статията беше предназначена за Европейския форум по психомоторика (2), с които се свързах и които проявиха любопитство към темата. Работата ми беше извършена в контекста на нарастващия интерес към психомоторния метод, както и на специфичните нужди и ограничения на средата за неговото развитие в България (3), сред които бих споменала както отмирането на академичната основа за прилагането му, така и приватизирането на психомоторното знание (по същия начин, по който се приватизират масово добрите терапевтични практики не само в психологията, но и в медицината, в образованието, в социалните грижи и др.). Академичната общност, където се очаква подобен род широко популярни по света методи за подкрепа на детското развитие, да бъдат представяни, познава метода през работата на д-р Банова, но опитите за интегрирането на лекционни и практически курсове в програмите на психологическите, педагогическите, а защо не и спортните катедри, са почти изоставени. (4) И то към момента, в който проф. Екерт говори пред аудиторията в Софийския университет за изучаването му в магистърски и бакалавърски програми в университетите на почти цяла Европа, Южна Америка, Корея и др. страни по света, както и като следдипломно квалификационно образование и за прилагането му в масови и достъпни държавни структури като детски градини, училища, бежански лагери, домове за сираци и т.н.

Ако продължим разсъжденията за приватизирането на знанието поради липсата на ангажираност и централизирани политики за разпространението му, се разбира, че онези, които се ограмотяват следдипломно, го правят срещу заплащане и също излизат извън държавната система, навлизайки в полето на частната практика. Това обяснимо води до факта, че не всички деца имат достъп до качествени услуги поради високата им цена и не масовото им приложение.

Не мога да скрия задоволството си, че проф. Пламен Калчев, завеждащ катедра „Обща, експериментална и генетична психология” към Философския факултет на Софийския университет, прие с готовност и любопитство да подкрепи лекцията на проф. Екерт под купола на Ректората. За това мога да изпитвам само благодарност и надежда. Дали би имало още интерес и бъдещи събития и курсове, които ще предпоставят първа стъпка към това хората да не бъдат обречени единствено и само на частна реализация, предстои да разберем. И дали органи, от които това зависи биха подкрепили политики за масовото и системно приложение на метода, каквито има в Германия, също.

Преди лекцията на 9 октомври аз чаках с нетърпение хората, които по някаква причина ще дойдат в залата, да научат онова, което аз вече знаех, а именно колко е хубава и ползотворна работата с деца през телесното и двигателното, отчитайки релационното (свързващото с другия) и недирективното като подход. На самия ден след като предвидената за лекцията аудитория се препълни, а после заетата по-голяма аудитория – също, аз вече чаках да си отговоря на въпроса: „Какво накара толкова много хора, които не познават мен, никога не са чували за Психомоторика (оказа се) и за проф. Амара Екерт (със сигурност), да са тук тази вечер?“ Започнах да се питам и защо на фона на все по-добре познатите методи за работа с деца в България – Монтесори педагогика, слънчева педагогика, психодрама за деца, плей терапия, ерготерапия, кинезитерапия и куп други нови образователни и терапевтични подходи, които сигурно не познавам, има толкова голям интерес към Психомоториката – поле малко познато и не задължително лесно за усвояване. За какво е гладът в залата?

Това, което сякаш се случи е, че хората – родители и специалисти педагози, психолози, терапевти, логопеди и др. стояха в залата почти три часа с фантазията че не се намират в България, където учиш неща, знаейки че не можеш да ги прилагаш в ежедневната си работа. Стояха с вдъхновението, че току що са си взели нещо, макар и малко, което още утре ще може да бъде вкарано в действие. И това усещане може би повдига въпроса за ясната позиция на всички специалисти, които да настояват за стандарт на човешките отношения навсякъде, а не само в привилегированите пространства.

Психомоториката вероятно ще продължи да навлиза сигурно и системно, вероятно ще обхване още повече хора, но въпреки това въпросът за политиките, които правят възможно добрата грижа да бъде достъпна за всеки, ще остане.

Струва ми се, че след гостуването на проф. Екерт около 300 души в България вече знаят абсолютно точно за какво иде реч, когато говорим за Психомоторика, и защо методът работи така добре. (5) Струва ми се и че има глад за някакъв тип култура, за някакъв тип интегрираност на хуманистични подходи в психологията и социалната сфера, който може би предстои да се разраства, а защо не и да променя настоящата ситуация.

След лекцията, уъркшопа и въпросите, зададени по време на двете събития, стана ясно и че „обезплътеният” статичен подход към работата с деца прави крачка назад, за да отстъпи място на онова, което идва първо, когато говорим за детето – а именно двигателната, телесната активност и играта, непременно използвани в едно изречение и в един смисъл (за да бъде разграничена Психомоториката от други подходи) и непременно дефинирана с недирективния си подход на работа. (6)

В заключение мисля, че имаше необходимост Амара Екерт да дойде в България. За да разберем, че Психомоториката не е нова дисциплина, но прилагането й по света излиза извън частните психологически и терапевтични кабинети и се демократизира и хуманизира чрез масово прилагане в училища и общности. Впрочем същото нещо показа и друг мой разговор с Мишел Кочелеф-Хофман от Южна Африка. (7) Разбирането, че движението е важно като съпреживяване в корективно човешко обкръжение и в съзвучен начин с личността на детето, не е специално откритие. То е знание на всеки родител и специалист от собственото му ежедневие. Онова, което проф. Екерт донесе обаче е фактът, че този вид мислене може да бъде съвсем обичайно мислене в определени социални среди.

Може би въпросът, който не зададохме на проф. Екерт е какво позволява в държавните програми за детско развитие – европейски и световни, да се прилагат добрите практики, една от които е Психмоториката.

Оставам в очакване дали на този въпрос може да отговори Бернар Окотюрие, „баща” на Релационната психомоторика, когото смятам да поканя за премиерата на книгата му за приложение на психомоторни практики „Действай, играй, мисли” през март 2019 г. Тогава благодарение на любезното застъпничество на самия автор, бързата реакция на белгийските му издатели и скромните ми усилия издателство „Колибри” ще пусне книгата в продажба на българския пазар.

Бележки:

1. Кратка история на Психомоториката- виж тук.

2. Европейски форум по Психомоторика — виж тук.

3. Dunkova, V. „Psychomotricity in Bulgaria”, Sofia, 2017. Проучването стъпва върху разбирането, че психомоторната практика има холистичен подход към човешкото същество и че включва разбиране на биологичните, невропсихологичните, феноменологичните, психоаналитичните и психосоматичните конструкции и че той признава значението на груповата динамика и идентифицира важните елементи на вербална и невербална комуникация в релационни ситуации.Разгледани са произходът и историята на Психомоториката в България, образованието, практиката, супервизията, както и задачите и предизвикателствата, пред които са изправени практиците на метода.

4. Д-р Весела Банова дълго време чете курсове „Релационна психомоторика“ и „Психомоторно развитие и психомоторни практики“ на студенти бакалаври по психология в Нов български университет. С финансовата подкрепа на университета организира оборудване на Психомоторна зала в столична детска градина, където практикува и провежда стажове за студентите до 2001 година. През 2017 година Весела Банова решава да поднови курсовете си по Релационна психомоторика и обучава специалисти от различни професии във „Въвеждащо ниво“ чрез своя Психоаналитичен институт ТОЛК.

5. Лекция на проф. Амара Екерт на 09.10.2018 г. в Софийския университет – виж тук.

6. В отговор на въпрос от залата проф. Амара Екерт обясни с какво Психомоториката се разграничава от ерготерапията – а именно с подхода за следване на детето във всеки смисъл – в първата, и по-директивното задаване на задачи за изпълнение – във втората.