Борис Сирюлник (роден през 1937 г.) е френски психиатър, психоаналитик и невролог. И двамата му родители са арестувани и убити по време на Втората световна война. Като еврейско дете той е поверен в приемно семейство, за да бъде спасен. Оцеляването му мотивира кариерата му в психиатрията. Учи медицина в Парижкия университет. По-късно пише няколко книги в областта на популярната психология. Известен е във Франция с развиването и обясняването на концепциите за психическа устойчивост – резилиентност, и за т.нар. афективен плик. Днес е изследовател и преподавател в университета в Тулон. В България е издадена книгата му „Грозните патенца. Да устоиш и да продължиш” („Изток–Запад”). Интервюто на Борис Сирюлник е дадено за френска медия и в него са засегнати и теми, които касаят психомоторната практика и терапия – формиране на устойчивост, увереност и управление на емоциите. Предоставено е на „Психомоторика за всички деца” от института за психомоторни практики PEISA.

– Г-н Сирюлник, интересното в книгата ви „От плът и душа” (De chair et d’ame) е това, което казвате за нещастието. То не трябва да бъде противоположно на щастието, а трябва да е негово съществено допълнение. И двете състояния трябва да ни държат живи…

– Всеки психичен живот поема двойствеността на щастието и нещастието. Липсата на тази комбинация дава плоска електроенцефалограма (ЕЕГ) и липса на психичен живот, или с други думи – мозъчна смърт. Комбинацията от щастие и нещастие работи по същия начин като крика, който използвате, за да смените гумата на колата си. С едната си ръка издърпвате нагоре, а с другата спускате. Случаен свидетел може да мисли, че тези два жеста са противоречиви, но те са продукт на едно идентично движение.  Същото нещо се случва и неврологично. Има две издутини в предната част на всяко от нашите мозъчни полукълба. Ако тумор, абсцес или кръвоизлив промени първата изпъкналност или ако поставите електрод в нея, ще почувствате физическа и умственаМОЗЪЧНА остра болка. Ако леко преместите електрода и го поставите във втората изпъкналост, ще почувствате еуфория, която дори може да достигне до екстаз. От неврологична гледна точка щастието и нещастието не са извън индивида. Те са вътре в личността.

– Това ново откритие ли е?

– Всъщност това е известно от експериментите на Джеймс Олдс и Питър Милнър, които установяват, че центърът на болката и удоволствието в мозъка се сливат. (През 1954 г. двамата учени от  McGill University провеждат опит с поставяне на електроди в мозъка на група плъхове и в резултат на грешка откриват т.нар. център на удоволствието в изключително близко съседство до центъра на болка, б.р.). Те отбелязват, че животните не могат да спрат да активират електрическия бутон, за да активират удоволствието. Дори и с риска да умрат!

– Прекалено многото щастие води ли до разруха?

– Реалността е парадоксална. Хората, които са в състояние на щастие, чиито желания веднага се изпълняват и които нямат фрустрации, бързо стават много нещастни. Има лимит, в който всяко добро състояние става непоносимо! От друга страна, ако тези хора са в беда, те ще пострадат, но и ще се борят: „Аз ще се боря срещу нещастието и ще го победя.“ Хората започват да си сътрудничат, когато се сблъскат с нещастие, защитават се, изграждат си приюти, откриват огън, водят борба срещу дивите животни и търсят щастието, за да преодолеят страховете си. Неволята и щастието не са врагове. Те са като пръстите на ръката. Това е парадоксът: от нещастието се очертава щастието; без нещастие е невъзможно. Да приемеш живота, би означавало да признаеш нещастието като източник на щастие.

– Този процес от раждането ли започва?

– Всъщност е в основата на теорията за привързаността (с автор английския психоаналитик и психиатър Джон Боулби, известен със своите изследвания върху ранните интеракции между майката и детето и с ефектите от загубата на близостта и сигурността, които дава майчината грижа, б.р.). След травмата от раждането новороденото бебе открива нещастието. То не знае нищо за света около себе си. Студено му е. Гладно е. Изплашено е. То страда. И изведнъж… Човек го хваща в ръцете си. Човек говори с него. То е нахранено. То е стоплено. То разпознава миризмата и гласа на майка си. То мисли: „О, добре, отново съм доволен.“ Бебето намира заместител на утробата. Това е първата част от връзката,  която го прави щастливо. Нека сега си представим бебе, което не знае никакво нещастие. Неговата обстановка ще бъде перфектно организирана: идеална температура, незабавно удовлетворена жажда, винаги чисти пелени и т.н. Това дете няма да има причина за привързаност.

– Излишъкът винаги ли вреди?

– Да. Същото е и при нас, възрастните. Ти си жаден – пиеш чаша вода. Много вкусно! Но какво става след 50-ата чаша? Чувстваш се отвратен. Това е мъчение. Ако майката ограничава твърде много детето си, ако не го оставя понякога, детето ще бъде хванато в задушаващ пашкул и ще почувства болка… Ако майка ми не я е грижа за мен, страдам. Ако тя се грижи твърде много, аз също страдам. Човешкото същество може да се изгражда само чрез редуване на нещастие и щастие. Това редуване трябва да бъде хармонично и да следва специфичен ритъм.

Бебето може да плаче един час; два часа са много; три часа е трудно да бъдат понесени. Ако то не може да намери помощ, нервната му система ще спре да се развива. Аз съм първият, който описва мозъчните атрофии, свързани с афективен дефицит. В началото много невролози не ми повярваха: „…Това не е възможно, може да грешите“, казваха те. Днес много колеги потвърждават това наблюдение, особено в САЩ. Педиатрите, работещи в страни, засегнати от война или бедност, знаят добре, че изоставените деца никога не плачат. Те приемат мълчаливо всичко. Те са психически мъртви, преди да са физически мъртви. Но ако изоставеното дете се намира в грижовно семейство, мозъкът му ще се развие отново. Скенерът може да докаже това.

– Това ли е проявлението на „афективния сензорен плик, съставен от молекули и думи“, за който казвате, че е от жизненоважна необходимост за развитието на децата, каквато е и маточната обвивка?

– Да, аз настоявам за това. Първо детето преминава дълъг период на опит и свързване без език. Детето разбира и опитва от света чрез образи, а не чрез думи. И тогава наличието на афективен плик дава възможност за неврологична и хормонална зрялост. Това е защитен плик, който вдишва и издишва, който действа като диастола и систола (свиване и отпускане на сърдечния мускул, б.р.). Афективният плик те обгръща и пази.

– Този афективен плик ражда ли състрадание?

– Така мисля, макар че някои млади колеги не са съгласни с мен. Вие събуждате „огледалните неврони“. Ако едно шимпанзе е заето да наблюдава друго да яде храна, която харесва (да речем банан), в мозъка му автоматично се активира областта, която го кара да протегне ръка към банана. В същото време животното задейства своя челен лоб, за да спре жеста, който трябва да остане въображаем. Същият процес се случва и с човека. Ако видя някой значим човек, който страда, някой, когото обичам, принадлежащ към афективен плик, това ще задейства предната част на фронталния ми дял, този, който създава чувство за болка. Аз не страдам, тялото ми е добре, но дори и така зоната ми на болка се е активирала и се чувствам неудобно. Той е този, който страда. Но аз го виждам и аз вибрирам с него, защото това е значителен човек за мен.

– В документалния си филм „Шоа“ Клод Ланзмън интервюира полски фермер, който оре земята си близо до Аушвиц. „Това, че орете вашето поле толкова близо до бодливата тел, не ви ли наранява?“, питат фермерът, а той отговаря: „Защо бихте искали да страдам от това, че някой се е одрал на бодливата тел, моите пръсти са си добре?“

– Човекът става извратен не от сексуална гледна точка, а от това, че престава да бъде съпричастен. Извратените хора имат дисфункция в развитието на личността си на ниво емпатия било чрез излишък, или поради липса на него. Тази история е резултат от липсата на съпричастност: „Ако си отрежете пръстите, болката не е моя“ идва, за да каже: „Ако хиляди хора бъдат изгорени в крематориумите на концентрационния лагер, те са изгорени, аз от моя страна тихо си ора полето.” Обратната ситуация е излишъкът от емпатия. Леополд фон Захер-Мазох е архетипът на мазохизма: „Аз не съм важен, не съм нищо, почти психически съм мъртъв. Но ако Ванда изпитва някакво удоволствие да ме накара да страдам, поне ще се радвам да й доставя удоволствие. Тя е важна. Тя ме кара да чувствам живота, като ме малтретира, като ме бие.“

– Може ли да използваме собствената си съпричастност към самите себе си, като съществуваме в положителен сензорен плик? Това би било начин да обясним, че е възможно доброволно да повлияем на нашето физическо състояние и да „репрограмиране“ собственото си здраве.

– Това не е моята специализация. Но е вярно, че човешките същества могат умишлено да „възстановят“ себе си, с други думи, да се обучат да функционират по различен начин и да „представляват“ себе си по различен начин. Ако това се случи! Аз няма да използвам думата „препрограмиране“, защото е добре известно, че никой не е „програмиран“ дори генетично. На последно място може да се мисли, че нашите гени ни определят!

Генетичният детерминатор произвежда човешко същество. Но за да се появи конкретна личност, трябват човешки отношения, памет, култура и история. Ние сме детерминирани от нашата среда толкова, колкото и от гените си, и това е доказано.

– Ако сме съпричастни, това може да ни докара депресия. Това ли е причината толкова много хора да приемат антидепресанти днес?

– Опитваме се да компенсираме културната липса с химически продукт. Консумираме молекула, за да се чувстваме по-добре, но взаимоотношенията трябва да играят тази роля като семейство, приятели, общество, професионална среда, политическа среда, художествени взаимоотношения. Нашата култура е унищожила всичко това.

За да бъдем здрави, трябва да участваме в обществения живот. Трябва да увеличим афективната комуникация в живота си и да умножим ритуала на срещите.

*Заглавието е на „Психомоторика за всички деца”. Интервюто е със съкращения.