83- годишният „баща” на френската Психомоторика проф. Бернар Окутюрие е роден през 1934 г. в село близо до Турс, Франция. Родителите му били артистични натури, отдадени на педагогиката на Селестен Френе, който не вярвал в т.нар. chalk and talk педагогика (в която се ползват тебешир и говорене в класната стая), а апелирал учениците да бъдат изведени навън и да наблюдават природата и хората. Младият Бернар не обичал училището - за сметка на спорта. Решил, след като се дипломира, да запише да учи „Педагогика” само за да анализира и изследва физическото възпитание. Той бързо се разочаровал от изследванията на двигателните умения, защото по думите му били твърде механични и прекалено спортно ориентирани. Окутюрие започнал да изучава опита на други култури, които се интересували от движението не само във физическия му смисъл. Освен това попаднал на новаторските идеи на италианката Мария Монтесори, философа Джон Дюи и белгийския учител и психолог Декроли (Декроли се занимава със социалната адаптация на децата). Теориите на детските психоаналитици Франсоаз Долто и Доналд Уиникът го накарали да мисли за връзката между тялото и ума. Обединявайки съвременните тогава педагогически подходи с психоаналитичните, професор Окутюрие създава методология, която днес е известна като "Психомоторна практика Окутюрие" и която се опитва да подкрепя когнитивното и психологическото развитие на децата чрез движение и свободна игра.
Бруно не говори, не ходи изправен, не се движи с желание и не играе. Той се придвижва без всякаква координация на крайниците си. Бруно е дете, което е предизвикателство за всеки специалист през 1972 година. Той започва работа с Бернар Окутюрие. Като човек, който се опира на иновативни за времето си методи на обучение, Окутюрие има огромно желание да помогне на Бруно и си поставя няколко цели. Той, първо, се опитва да го насърчи да ходи изправен. На второ място, поставя си за цел да го накара да използва език, т.е да го научи да говори. И на трето – да го стимулира да играе като всяко дете на неговата възраст. Бруно обаче игнорира Окутюрие изцяло и отказва да прави това, което той го кара да прави.
По време на психомоторната терапия с Бруно (Aucouturier, Lapierre, "Bruno Delachaux et Niestlé", 1977) той осъзнава, че няма да се справи, ако се опитва да работи с него според собствените си желания и цели.
Стъпка по стъпка той стига до заключението, че
подходът на инструментална педагогика не е добър
защото е фокусиран върху дефицита на детето. Причината е, че този подход се съсредоточава само върху определени модели на поведение, без да се променят дълбоките основни структури на личността. Тогава Окутюрие решава, че ще се съсредоточи върху способностите и уменията на детето и ще се опита да научи какво то върши спонтанно и с удоволствие. "Това наблюдение и откритие ни накара да изхвърлим всяка форма на педагогика, която се фокусира само върху симптомите, като се опитва да ги премахне с повече или по-малко гъвкави упражнения. Ние искаме
да работим с положителните аспекти на детето
Интересуваме се само от това, което детето може да направи, а не от онова, което не може да направи. Само по този начин ситуацията може да е по-малко драматична и детето може да преоткрие доверието и сигурността. Най-добрият начин да помогнете на детето да преодолее трудностите си е да го оставите да ги забрави." (Aucouturier, Lapierre, 1998)
Така на базата на наблюденията си върху Бруно Окутюрие заедно с колегата си Андре Лапиер поставят началото на методология, която е съсредоточена върху силните страни на детето. Първоначално професорът работи само с деца с увреждания, а впоследствие осъзнава, че методът му носи огромни ползи за всички деца.
Етапите, през които преминава психомоторната му практика, са няколко. В началото Бернар Окутюрие вярва, че развитието на когнитивните умения на децата, които имат някакви затруднения, могат да бъдат подкрепени чрез развиване на двигателни умения като координация на движенията, образ на тялото и осъзнаване на времето и пространството. По-късно забелязва, че е нужно още нещо, защото затрудненията във физическото изразяване могат да бъдат свързани с афективно-емоционалното изразяване и релационното им поведение (показващо начина, по който детето се свързва с хора или с неща от заобикалящия го свят).
През 80-те години Окутюрие формулира концепцията си за психосоматично изразяване (психо - свързано с ума, соматично - свързано с тялото). Той описва как децата са способни да се изразяват физически чрез тялото с неговите афективно-емоционални черти, които са се развили от физически, емоционални и когнитивни преживявания.
Най-голямо влияние върху методиката му има Доналд Уиникът
Неговите изследвания предизвикват Окутюрие да изследва как средата на детето е свързана с емоционалното му развитие. Теорията на "Психомоторна практику Окутюрие" има важен акцент върху значението на първите физически взаимоотношения между бебето и майката, бащата или друг близък помощник. Тези първи физически връзки определят образа и схемата на тялото на детето (виж тук). Те също така задават тон на образите, спомените и обясненията, които детето, а по-късно и възрастният помни във връзка със собственото си тяло.
През последните години психомоторната теория на Окутюрие се интересува от ефекта, който присъствието на друго лице има върху поведението на детето. Днес той говори за понятия като действие и трансформация. Другото лице (възрастният) трябва да е достъпен, променлив и стабилен. Той трябва да може да помогне на детето да се научи как да разгадае фантазиите си и да интегрира своите емоции в умствени схеми. Това става чрез езика. Като говорим за опита, който детето споделя в играта с другите деца, детето се учи да
управлява и развива езикови умения
То се среща с нуждата от комуникация и взаимодействие (Aucouturier / Lapierre, 1998). Речта на децата, използвана за общуване и обмен на идеи, се разширява до функция за поддържане на дистанция и възможност за децентрация (виж тук).
В обобщение може да се каже, че психомоторната практика, създадена от Бернар Окутюрие, е методология, чиято цел е психологическо съзряване на детето чрез психомоторното развитие. Какво се има предвид под психологическо съзряване? Това е процесът, който прокарва път от удоволствието от движението и играта към удоволствието от мисленето. На детето се дава възможност да развива собствените си мисловни представи, съзнателни и несъзнателни, чрез действия, чувства и емоции. Чрез удоволствието от действието момчето и момичето откриват и завладяват света, изразяват своите емоции и чувства и разиграват своите фантазии чрез символична игра. Те имат възможност да изразят и трансформират своите импулси и да се превърнат в отделни субекти със своя идентичност, желания и мислене.
Няма коментари